3. Международното право в древността и средновековието. Международното право на средновековна България.

 

Появата на международното право се предшества от създаване и развитие на вътрешнодържавно право. В този смисъл вътрешното право е първично по отношение на международното.

С появата на първите държави откриваме и първите норми, уреждащи отношенията между тях. Областите, където за първи път се откриват международно правни норми, са териториите на страните от Древния Изток, а по–късно – в Гърция и Рим. Важна черта на международното право в древността е неговият регионален характер.

В древността не съществува принципът на суверенното равенство в отношенията между отделните държави и те не са равни помежду си. А като субекти на международното право се явяват отделните държави, като правило с монархическа форма на управление. Носител на суверенитета е поначало монархът. Изключения от принципа са гръцките полиси и древен Рим в периода на републиката.

От неравнопоставеността на субектите на международното право произтичат важни следствия.

Първо, развиват се различни форми на васалитет и той се налага като основен институт на международното право.

На второ място, следва да се отбележи, че по това време възниква институтът на международното признаване, който играе много важна роля. Само получилите признаване – царства, княжества и т.н. – стават субекти на международното право.

Основен източник на международно право е международният обичай. Наред с него, с оформянето на писменост, се появява и международният договор. От древния Рим и сега е в сила правилото pacta sunt servanta – договорите трябва да се спазват. Сключваните международни договори се предимно двустранни. Първите известни писмени паметници датират от четвърто хилядолетие преди новата ера. Най- известен и в същото време най – добре изследван е съюзният договор между хетския цар Хатушил III и египетския фараон Рамзес II, сключен в началото на XIII век пр. н. е. или по точно в 1278г. пр. н. е.

Развива се дипломатическото право. В Законите на Ману вече се съдържат норми за неприкосновеността на посланиците. От гръцките полиси, които изпращали посланици, е останал и терминът “ дипломация “. Посланиците били неприкосновени, а убийството им – повод за войни.

Получава развитие морското право. В Гърция откритото море се утвърждава като свободно от национално присвояване, а контролът по крайбрежието и крайбрежното плаване принадлежи на прибрежната държава.

Развитие получава и правото на войната – въвеждат се ограничения в средствата и методите за водене на война. Така например Законите та Ману забраняват убийството на военнопленници, ранени и безпомощни. Забранява се употребата на отровно оръжие.

И през този период / международното право в средновековието / международното публично право продължава да се развива в относително обособени региони. Обхватът му на приложение се разширява, като към споменатите вече Индия, Китай и т.н. могат да се добавят Близкия Изток и Византия.

Римската империя фактически се разпада в средата на III век, официално се разделя на Източна и Западна Римска империя. На свой ред Западната Римска империя прекратява съществуването си през 476 г. Източната Римска империя със столица Цариград, или Византия, продължава съществуването си до 1453 г.

От гледна точка на международно право феодалният право е твърде нееднороден. По едно и също време съществуват държавни образувания с почти условно подчинение на отделните феодали на централната власт, градове-републики и абсолютни монархии.

Изключително важна роля имат новите религии, които постепенно се налагат. Това са християнството в Европа и по – късно – ислямът в арабския свят. Сама по себе си всяка от тези религии оказва силно влияние върху развитието на международното право. Но също така значимо е и влиянието, което оказва тяхната противопоставеност.

Един от факторите за развитието на международното право е реципирането на римското право, макар и само от вътрешното право на държави от един ограничен район.

Като субекти на международно право се обособяват религиозни образувания като Тевтонския орен или Ордена на тамплиерите. Като нови субекти се отделят свободните градове и техните съюзи. Главата на Римокатолическата църква – папата – получава светска власт и е безспорен субект на международното право.

Властта на папите е толкова голяма, че дава основание западноевропейските държави да се разглеждат като единна теократическа общност, ръководена от папската власт, в която следователно няма място за международно право в същинския смисъл на термина. Субектите на международно право продължават да са неравни.

Постепенно относителната самостоятелност на местните феодали изчезва и се налагат абсолютните монархии. Монархът е суверен, разглеждащ държавата като частна собственост.

В областта на морското право се отличават две тенденции. Едната е стремеж към национално присвояване на части от моретата, а втората отстоява свободата на тяхното използване. По това време се формират и понятията за исторически заливи и морета, запазили се и в съвременното морско право.

България заема особено място в историята на европейското средновековие. Още със самото си възникване тя категорично е призната за субект на международното право. Свидетелство за това е мирният договор между Аспарух и византийския император Контстантин Пигонат от 681 г. Освен наличието на един междудържавен договор, свидетелство за безспорното признаване е и задължението на Византия да праща ежегоден данък.

Средновековната българска държава има значително договорна практика.

Като субект на международното право българската държава преминава през три периода на развитие. В първия се включва развитието на българската държава през VIIVIII век; вторият период обхваща IXX век, т.е. времето на приемането на християнството до падането на България под византийска власт: а третият период е от възстановяването на българската държава до падането й под ударите на османското нашествие н началото на XIV век.

При създаването на българската държава начело стои български хан. Ханът е държавен глава – суверен. Властта си получава от божествата и съединява в своята личност върховната законодателна, съдебна и военна власт. Ханът еднолично ръководи външна политика, обявява война, сключва мир.

Българската държава се определя като една съюзна държава. Ханът запазва своята власт в областите около столицата, но в покрайнините отделните славянски вождове, в качеството си на съюзници на хана, осъществяват самостоятелна власт.

През IXX век с въвеждането на християнството в България се отбелязва и значително териториално разширение в пределите на Тракия и Македония, съпроводено със силна централизация на държавната власт. Ликвидирана е самостоятелността на отделните племенни вождове.

На този етап начело на българската държава вече не стои хана, а като върховна титла се налага наименованието княз / при Борис /. По късно- по времето на Симеон / след битката при Ахелой през 917г./, за пръв път се въвежда титлата цар. По този начин българският владетел получава равно звание с византийските императори.

Силната българска държава поддържа оживени международни връзки.

В областта на дипломатическото право България използва пратеници, наричани посланици.

В областта на международните договори могат да се посочат следните особености. Те се сключват обикновено чрез пратеничества, но и лично т владетелите. Като официален език на договора се използвал гръцкият език. Договорите се гарантирали освен и изпращането на заложници и със сродяване между владетелските династии.

На Балканският полуостров се появяват Османските турци, които през 1352г. започват своите подходи към България. През 1393 г. пада столицата Търново, а през 1396 г. е покорено и Видинското царство. С това за вековете се прекратява съществуването на самостоятелна и независима българска държава като субект на международното право.