3. Административноправни норми и административно правоотношение

 

Изпълнителната дейност, изпълнителната власт са тази част от държавното управление в широк смисъл на думата, която има за цел да създаде ред и организация в обществото, а също и да осигури съществуването на другите две власти при тяхното взаимодействие с обществото. На нейната дейност се подчинява система от правни норми. Тези правни норми се наричат АП норми, тъй като те имат за задача, цел и в последствие резултат създаването на благоприятни условия за държавното управление. Оттук идва и определението за АПН – това е общо правило за поведение, което регулира обществените отношения в сферата на държавното управление и при необходимост може да се приложи държавна принуда за нейното изпълнение или реализация. Това означава, че АПН имат характеристиката на правните норми въобще, с тяхната структура, начин на действие и начин на изпълнение. На тази основа това е общо правило за поведение, което предполага определен начин на въздействие, освен това регулира обществени отношения. Съществуват и специфики, които са свързани и с това, че административноправната норма регулира обществени отношения в сферата на държавното управление-» това означава насоченост и от тази насоченост следват специфики както на административноправната норма , така и нейното формулиране, изпълнение. АПН, подобно на ПН въобще, има структура – хипотеза, диспозиция и санкция. Това означава, че тя съдържа предпоставки , правило за поведение и санкционен елемент, който се появява в два случая. При неизпълнение и при лошо изпълнение. Особеност тук е, че става дума за държавно властническо въздействие от държавен орган спрямо друг държавен орган, или спрямо граждани или организации на граждани в рамките на неговата компетентност. Това определя и спецификите на АПН. На първо място възможно е хипотезата, диспозицията и санкцията да се намират в различни правни разпоредби, даже и в различни нормативни актове, най-често закони. Това от една страна е виждане на законодателя, от друга страна е отговор на спецификата на обществените отношения, които подлежат на регулиране от страна на АПН. Най-често хипотезата и диспозицията са в една разпоредба, а санкцията в друга разпоредба или в друг закон. По тази начин законодателят се е стремил систематически да обособи хипотеза, диспозиция и санкция. Възможно е да има една и съща санкция за няколко нарушения.

В зависимост от правилото за поведение и начина на неговото формулиране съществуват различни видове правни норми. Като се има предвид за властнически отношения, т.е за отношения на власт и подчинение, които са нормативно установени, АПН най-често се обособяват в три групи: задължаващи, забраняващи и оправомощаващи. Задължаващи са тези, които предписват определен тип поведение, което е адекватно на съответната необходимост на държавното управление, т.е за да бъдат изпълнени те задълженият трябва да има такова поведение, което да отговаря на нуждите на държавното управление. Забраняващи са тези, които поставят някакъв вид ограничение, това означава, че поведението на субектите на административното право е ограничено с цел осъществяване на държавното управление. Оправомощаването означава даване на възможност пак в рамките на допустимото за развитието на държавното управление. С оправомощаващите норми държавата или държавен орган дават възможност за определено поведение, което е в полза на субект на административното право и е в рамките на правната норма, т.е. при тази класификация става дума за определяне на поведение, което е съответстващо на държавното управление.

От гледна точка на правилата за поведение, които съдържа те са материалноправни и процесуалноправни. Материалноправните съдържат правилото за поведение, процесуалноправните показват как и по какъв ред се изпълнява или осъществява това правило за поведение.

Освен това АПН имат определени предели на действие. По начало правните норми действат за неопределено време, те са безсрочни по време на действие. Съществуват и случаи, особено когато става дума за оправомощаващи и забраняващи правни норми, които действат за определен срок (до края на годината, или до еди коя си година). Целта е те да изпълнят за определен период от време своята регулативна функция. В правото се поставя въпроса и за началния момент на действие на правните норми, и по-специално на АПН. Принципът е, че действат от момента на влизане в сила. КРБ -» нормативните актове влизат в сила три дни след публикуването им в ДВ. Съществуват редица случаи, в които законът предвижда друг срок за влизане в сила. Понякога той може да е няколко месеца, в други случаи в деня на обнародването. Това зависи от съдържанието на нормативния акт и от целите, които се поставят от законодателя с приемането на нормативен акт. Много често се дава и такъв срок от два, три, четири, пет месеца, даже година, тъй като става дума за необходими предварителни действия – назначаване на хора, създаване на организация, набиране на средства. Тук се поставя въпроса за отмяната на административните актове. Принципът е, че АПН се отменят с нормативен акт от същия вид, ранг и характер. Изключенията са много, възможно е акт от по-висока степен да преуреди съответните обществени отношения, възможно е да има мълчалива отмяна в следствие на промяна на обществените отношения. Възможно е да бъде определен краен срок, възможно е нормата да бъде отменена по съдебен ред. Като правило АПН действат само занапред. Пак като правило не се допуска обратна сила, т.е. преуреждане на вече  настъпили последици от развитието на обществените отношения. Тук материалноправните норми и процесуалноправните норми се намират в различно положение. За материалноправните норми забраната има по –устойчив характер. При процесуалноправните норми се допуска обратна сила, т.е. действие върху вече осъществени обществени отношения. Идеята на тази възможност е,че процесуалноправната норма не урежда същинско правило за поведение, а начинът за неговото осъществяване. И на второ място идеята е,че процесуалноправната норма (новата) урежда по-добър или по-съвършен начин приложението на материалноправната норма,т.е. създават се по-благоприятни условия за прилагането на материалноправната норма.

АПН действат по определен начин в пространството, т.е това е техния териториален обхват. Като правило АПН, приети от органи на централно ниво, имат действие на територията на цялата страна. Това са НА на НС, МС и министрите. Възможно е нормативните актове, приети от централни държавни органи да имат действие, което е ограничено по територия.  Например постановление само за свободната зона в Бургас. Ограничено териториално действие имат и АПН, които са издадени от местни органи. Такъв е случая с наредбите на общинските съвети. Те пораждат правно действие  и задължение за изпълнение в рамките на общината, там се простира компетентността на конкретния общински съвет. При определени условия е възможно НА и АПН да действат в чужбина. На първо място става дума за действието им в български посолства, комисии, както и кораби  и самолетите под  български флаг, независимо къде се намират. Възможно е при условията на взаимност (реципрочност) български норми да се прилагат в чужбина и чужди норми да се прилагат у нас. Действие по отношение на лицата. Поначало АПН действат спрямо всички, които са на територията на РБ и българските представителства. Съществуват изключения или особености по отношение на лицата без гражданство, на чуждите граждани, гражданите на т.нар трети страни и по отношение на гражданите на ЕС и ЕИП (икономическо пространство). За тях могат да се установят специални правила. Също така специални правила и ограничения в действието на правните норми има за чуждите дипломатически и консулски представители и също за служители на международни организации на територията на България пак при условията за взаимност.

Възникването на административни правоотношения и тяхното развитие се дължи на съществуването на влезлите в сила АПН. АПН посочва факти и обстоятелства от обективната действителност при чието наличие се пораждат предвидени в ПН последици. Последиците могат да бъдат предизвикани от определени действия или бездействия на определени субекти на правото. В ПН е предвидена връзката между ЮФ и настъпилите правни последици. ЮФ е този факт от обективната действителност, на който правото придава определено значение. В резултат на ЮФ и на съществуването на АПН се пораждат административни правоотношения. Те подобно на другите правоотношения имат страни, субекти и съдържание. Има определена специфика. На първо място страните са такива, които могат да встъпват в административно правоотношение. Съдържанието зависи от връзката между субектите и от дължимото поведение за развитието на държавното управление. Особеност е, че едната страна винаги е държавен или приравнен нему орган. Освен това тук двете страни са неравнопоставени и това е законово установена неравнопоставеност. Те се намират в отношения на власт и подчинение. Тоест тук най –често съществуват определен вид вертикална зависимост. Държавният орган,  който е във властническо надмощно положение може да използва държавната принуда при неизпълнение или при лошо изпълнение. Неизпълнението или лошото изпълнение на задължения, произтичащи от административното правоотношение, е особен, самостоятелен ЮФ. От този особен самостоятелен ЮФ произтича друго правоотношение и това е санкционното правоотношение. Те са предизвикани от неизпълнението или лошото изпълнение на съдържанието на административното правоотношение.