20. Легисакционен процес. Манус инискция.

 

Първият процес, за който са известни данни елегискационният процес. При този процес исковете се наричали legis actiones-т.е. те се предявявали с думите на самите закони. Легисак.процес е бил строго формалистичен. Страните трябвало да изразят своите претенции и твърдения в точно определена тържествена форма, да изпълнят грижливо установен ритуал състоящ се в произнасяне на строго определени фрази и жестове. Съдебните магистрати , които са организирали легисакционния процес не били едни и същи през всичкото време през което той се прилагал. Първите магистрати на които била възложена гражд.юрисдикция са били двамата консули. Но през 367 г.пр.н.е. тази роля била дадена на претора, а консулите съдействали на гражданите за постигане на резултата при осиновяване, освобождаване на роби и др.
1. Първата фаза на легис.процес е производството in iure. То започва с призоваване на ответника пред съдебния магистрат. Тази възможност била дадена на ищеца. Ако ответника не се яви, можело да бъде накаран и насила. Пред магистрата страните излагали в тържаствена форма и под строго определен ред.
След размяна на волеизявления се пристъпвало към заклен съдия. Той се избира от страните. Ако няма съгласие се тегли жребий. Той се избирал от определени личности – сенатори и конници.
2. След тържествените слова и избирането на съдия, ролята на магистрата е завършена. Заклетият съдия разрешавал гражданския иск.
3. На третия ден след избирането на съдията страните се явяват пред него и излагат претенциите и възраженията си и представят доказателства. Ако една от страните не се яви – губи процеса.
4. Тъй като страните представяли изявленията си в свободна форма, те се подпомагали от адвокати.
След изслушване съдията взимал решение – приема или отхвърля претенцията.
Но той е можел и заяви че въпросът не му е ясен и да откаже да го разреши. Сентенцията изразявала мнението на съдията по въпроса коя от страните е права в предявения спор. Принудителното изпълнение на признатото на ищеца право ставало при облигационните искове чрез нова legis actio per manus iniectionem. Суровите му предписания гарантирали пълна ефикастност при изпълнението на
римския процес.
В старото РП са познати 5 вида legis actiones:
1. legis actio sacramento –процесът започвал с клетва, че всяка от страните е права. За целта в съда се водела и самата вещ или част от нея. Като гаранция за истинността на клетвата се представяли или добитък или пари.
2. legis actio per iudicis postulationem – ищецът заявявал пред магистрата, че ответника му дължи пари или въобще престация, като посочва основание за това. При отказ на ответника се обръщал към магистрата за назначаване на съдия.
3. legis actio per condictionem – ищецът заявявал, че ответника му дължи пари или въобще престация без да посочва основание за това. При отказ на ответника , го призовавал на 30-я дена, за да получи съдия.
4. legis actio per manus iniectionem – кредиторът произнасял тържествена словестна формула пред магистрата и слагал ръка в/у длъжника, ако той не се издължал го товеждал в своя частен затвор и имал право да го продаде в робство или убие. Това е една от най-старите акции.
Мanus iniectio се е допускала когато имало присъдено нещо или признание за определена сума.
Производството се извършвало така: ищецът отвеждал пред магистрата осъдения или направил признание длъжник, , след като са изминали 30 дни от решението или признанието. След като е отведен пред магистрата кредитора хващал част от тялото на длъжника и произнасял тържествена формула.
Длъжникът или веднага трябвало да плати или търсел vindex / след клетви ако няма намесено трето лице че е прав и отблъсвал ръката на кредитора но пък заплащал в двоен размер парите./. Кредиторът отвеждал длъжника в своя затвор за 60 дни.В 12 таблици били фиксирани условията при коит трябвало да бъде третиран длъжника. Ако след 60 ден не се върнат парите, или бил убиван или продаден като роб. Имотът му минава в собственост на кредитора.
5. legis actio per pignoris capionem – това е една извън съдебна процедура. Тя се свежда до вземане на една вещ от длъжника, която кредитора задържа до изплащане на дълга.