62. Наследяване по завещание

Завещанието е едностранен отменим акт по случай смърт, представляваща формално изявление на последната воля на наследодателя за назначаване на наследник. За да е действително, завещателят трябва да е способен да завещава и да е дееспособен. Неспособни са:

  1. Лицата, които не са римски граждани /освен латините/;
  2. Подвластните лица – нямат имоти;
  3. Недееспособни.

    Завещанието трябва да съдържа непременно назначаване на наследник. За да се получи завещание трябва, лицето което го получава:

  1.  Да има надлежна способност – римски гражданин или латин;
  2. Лице, за което завещателят да знае, че съществува.

Завещанието е минало през два стадия:

  1. Когато едно лице се разболявало смъртно /в старото право  не може да направи завещание. Такова се правело в първите 2 дни от годината пред народното събрание/, манципирал цялото си имущество на лицето, което желае да го наследи и го натоварвал да предаде нещо от него на лицата по завет.
  2.  Същинското завещание – завещателят е манципирал имуществото си пред 5 свидетели с мед и медни везни. Наследникът тържествено заявявал че получава имота. Завещателят тържествено заявявал, че го прави наследник. Първоначално това било устно, а после с връчване на писмен документ. Свидетелите са подпечатвали с печатите си документа. По-късно се появява преторското завещание – преторът признавал действителността на писменото завещание, ако е подписан от 7 свидетели. При Юстиниан са известни и завещание направено в съда и вписано в протоколите и завещание поверено на императора за съхранение.

    Прекратяване на завещание ставало:

  1. Съставяне на ново, по преторското право и ако завещателят унищожи писмения акт;
  2. На завещателя /след изготвяне на завещание/ се роди син;
  3. В момента на наследяване, наследникът се оказва неспособен да наследява;
  4. Ако не е оформено според изискванията на законите.