42. Договорът в римското облигационно право. Понятие. Историческо значение.

 

В Римското право договорът е най-важният източник на облигационни отношения. По своята същност той е съглашение, скрепено с иск, пораждащо облигационна връзка. Договорът в тесен смисъл е съглашение между две или повече лица, насочено към пораждане на задължения. В Римското право важи принципът, че простото съглашение не е достатъчно за пораждане на задължения. Необходимо е волята на страните да е облечена във известна форма.
Развитието на договорите в Римското право е пряко свързано и обусловено от основните промени в икономиката на римското общество. Договорните отношения са юридически. Израз на определени икономически отношения и затова промените в същността, формата и последиците от тях са свързани и с промените в икономиката.
В древния Рим при натуралното стопанство и слабия икономически обмен договорът отразява примитивната стопанска структура на обществото. Тогава съществевята т.нар. формални договори – например в присъствие на свидетели
и везномерец кредиторът удряйки везната с късче бронз, го предава на длъжника. Този вид договори са имали предимства, тъй като са давали достатъчно време за обмесляне на сделката.
С развитието на римската държава и на робовладелческото стоково стопанство и оживен стокообмен се появява необходимостта от бързина при сключване на договорите и да могат да се сключват междуу лица от различни
градове и провинции.Тези изменения се отразяват в съдържанието на консесуалните и реални договори.
Правата и задълженията от тях се изпълняват съобразно изискванията на доброволността. При нарушения на добров. се прилагат съответните искове.
В следкласическото Римското право икономич. упадък на робовладението дава отражение и върху правния регламент на договорите. Става сливане между отделните видове и се появяват съглашенията, които пораждат правни
последици. Особеното е, че вече договорите са в писмена форма. Това облекчава процеса на прехвърляне на вещта – без традиално прехвърляне.