9. Изпълнителна власт

       1.Същност на изпълнителната власт:
Изпълнителната власт е вторият етап в изъплнението на гаранцията за правото. В схемата на разделението на властите има точно определено място, продиктувано от главното предназначение да спазва и изпълнява актовете на законодателната власт и да ивършва управленска дейност на свое собствено основание.
В дейността на изпълнението наблюдаваме два акцента : от една страна – сторого спазване на конституционните и законовите разпоредби, от друга – извършване на съответни действия на базата на самостоятелна, правносъобразна преценка. Спазвайки законите, изпълнителната власт има своя запазена териотрия за самостоятелна функция, основана на необходимостта от пълноценно регулиране на обществените процеси.
Изпълнителната власт е един от главните критерии за оценка на правовостта на държавата. Самата теория за правовата държава възниква като начин за оценка на дейността на държавния апарат. Истинската гаранция ще се постигне тогава, когато изпълнението пълно се доближава до предписанията на закона, от които черпи своята правомерност.
Един от съществените въпроси в дейността на управлението е гарантирането на правата на човека. То е второто главно изискване към него. Съществуват постоянни, ненакърними от никоя власт стойности, които следва да се спазват. Изпълнителната власт следи за тяхното реално приложение в ежеднвена управленска практика. В същото време за нея важат някои забрани, най-важните от които са забраните за намеса в личния свят на гражданите и ненакърняване на тяхната собственост и свобода. За изпълнителната власт  остава поле за действие толкова, колкото й отрежда конституцията и нормирания в нея властно-разделителен принцип.
Дело на правителството е да защитава частната собственост и интересите на тези особени сфер, които са присъщи за всяка личност. Защитата на правата на човека от изпълнителната власт се простира върху две направления : във въздържането от действия по нарушаването им; по създаването на условия за изпълнение и защита на тези права. В изпълнението на второто направление, управлението издава актове, които са в унисон със законите и които са продължение на основните положения, възприето във висшите юридически актове. Изпълнителната валст е самостоятелна област на държавното проявление и в ценностен аспект нейната функция е толкова ценна, колко и на останалите власти.
Известно е, че висшите юридически актове обхващат основните, най-главните социални отношения. Те ги нормират посредством един асбтрактен модел, който в много случаи се нуждае от детайлизиране. Тази дейност е оставена на изпълнителната власт и в този смисъл би могло да се каже, че двете власти – законодателната и изпълнителната – работят в синхрон. От значение е да се намери точният баланс между абстрактното нормираното и последващото детайлизиране. Изпълнителната власт е независима да взима решения, основани на закона и на нейната собствена воля. Законодателството не може да нарежда на правителството или на друг орган на управление какви актове да издава. При незаконосъобразни актове от страна на изпълнителната власт същестувавт процедури по тяхната отмяна.
Следователно от особена важност  за гаранция на правото е да се намери този необходим конституционен механизъм, който да позволи на законодателната власт да контролира изпълнителната, без това да води до изземване на функции. Същестувавт правни механизми за бламиране на правителството, за отмяна на негови актове, за извършване на един или други реконструкции в дейността на изпълнителния орган. Но заедно с това и изпълнителната власт разполага с правомощия, с които да неутрализира превеса на законодателния орган. Главното правомощие в тази насока е правото й да разпусне парламента. От друга страна, изпълнителната власт има правомощия и за възпиране на съдебната власт, свързани с избора и назначенията на длъжностни лица. Въобще отношенията между изпълнителната и другите две власти са подчинени на правилата за баланс и сътрудничество.
В правната литература обикновено се прави разлика между изпълнението и управлението. Вътре в изпълнителната власт има две части – правителство и управление (администрация). Общото между тях е подчинението на законите. Функцията по вземането на политически решения се възлага по същество на законодателството и правителството, докато функцията по прокарването на решенията се възлага на администрацията. Правителството е повече от едно средство за политическо ръководство, докато управлението (администрация) се изразява в съблюдаването и изпълнението на различни видове разпоредителска дейност.
2.Изпълнение на закона:
Изпълнението на закона е съдържанието в дейността на изпълнителната власт. Изпълнението на закона е конретното управленско подчинение на закона, материализация на подчинението, направление по посока на зависимостта от нормирането изисквания на най-висшия юридически акт. То се осъществява в три насоки:
1. В спазването на правилата, наложени от правния ред чрез закона.
2. В създаването на условия за приложението на законовите разпоредби в социалната действителност.
3. В извършването на конретни, следзаконови, правносъобразени действия, изискуеми от санцкията на законодателната власт.
Това са трите юридически компонента, представляващи приност в гарантирането на правото от изпълнителната власт. За изпълнението им на нея са възложени конретни правомощия. Тези правомощия се санкционират от конституцията и представляват обема от дейности, позволени от правния ред. Те очертават границите на изпълнително-разпоредителната дейност, допусната от правото.

   Един от въпросите, който се поставя, е – докъде се простира границата на самостоятелност на изпълнението. Очертават се две становища. Според едното правителството е само изпълнител на волята на народа и няма самостоятелно право на решение. Подчертава се изключително зависимо положение на изпълнителната власт най-вече от суверенна, а оттук и от предсавителния орган. Това становище търпи известни нюанси – тъй като се набляга и на зависимостта на изпълнението от закона като висш нормативен акт. В други случаи трудно бухме приели становището, че правителството няма самостоятелно право на решение, защото това твърдение обезсилва качествата му на титуляр на изпълнителната власт със свои права. Според другото становище изпълнителната власт се подчинява изцяло на закона и на законодателната власт, което обче съвсем не значи, че законодателството държи примат в системата на властното разделение. Изпълнителната власт е самостоятелна и действа в рамките на своята компетентност. Обвързвайки се със закона, тя се изявява като изразена суверенна власт на държавата. Тази суверенност не следва да се разбира в смисъла на пълната суверенност. Единствен суверен си остава държавата като цяло. Отделните нейни части са самостоятелни и независими, но не и суверенни в смисъл на всеобща държавна суверенност. Самостоятелността на изпълнението се определя от правилата на властноразделителния принцип, санкционирани от правото. Тя започва нормите, наложени с този принцип, и свършва там, където е гаранция за правото. Би следвало да се изостави предубеждението към изпълнителната власт като вторична или производна власт и всичко да се извежда от презумцията за суверенния народ. Правото допуска независимо място и оперативна самостоятелност на всяка власт с оглед съхраняването на обществения и правния ред. В противен случай дейността на изпълнителната власт би се свела до простото изпълнение на по-висшите актове и до елементарни разпо-редителски функции, без правото на самостоятелно управленски решение.

На изпълнителната власт е възложено  самостоятелното право да преценява факти и обстоятелства за вземането на съответното управленско решене. В този смисъл се въвежда понятието управленска преценка или управленско усмотрение. Тези понятия почиват на дадени принципи,  първият от които е подчинението на конституцията и закона. Изпълнителната власт извършва дейност, като преценява факти и обстоятелства въз основа на закона. Но тя има и своя самостоятелна сфера на дейност, свързана с преценката на тези факти и която съвсем не противоречи на регламентираните права на законодателния орган. Задаата е тази преценка да се обвърже със законосъобразността. Следователно конституционносъобразността, законосъобразността и правото изобщо стоят по-високо в аксиологично-йерархическата структра от управленската преценка. Това правило е постоянен мотив в дейността на изпълнението. Свободната преценка се дава само за да се осъществят ценностите и принципите на правото в социалната действителност. Тази нейна управленска преценка, усмотрение, не може да бъде присвоена от никоя власт, включително и от законодателната. Ако управленската преценка е излязла извън кръга на позволеното от правото, тогава се прилагат правилата на отмяна. Това право принадлежи на съдебната валст като област, която ангажира всички държавни органи към законосъобразно поведение.
Преценката на изпълнителната власт не може да се простира в областта на правосъдната дейност. Принцип на модерната правова държава е, че административните съдилища могат да съществуват само в рамките на единната съдебна власт. Изпълнителната власт може да извършва преценка на факти, обстоятелства, събития, действия, но не може да правораздава, да извършва правсъдна дейност. Тази функция се възлага на друг титуляр на властта. Цялата дейност на изпълнението се преценява само и изключително от гледна точка на закона и свързаното с него законосъобразно поведение на цялата управленска структура.