5. Принципи за разделението на властите

          1.Единство и разделение на властта.
     Легитимността на държавната власт изисква спазването на определени правила, валидни за демокрацията изобщо. Те очертават една схема, която се състои в следното: обществото създава своя организация в лицето на държавата, която с помощта на една юридическа организирана политическа сила (властта) осъществява задачите по ръководството на обществените работи. Упражняването на властта е последващ процес след нейното легитимиране. За тази цел на държавата й е необходима съответна вътрешна организация, една правно установена структура със свои правила. Тази организация се създава и посредством принципа за разделението на властите. От друга страна, е нужно да се изясни кой всъщност изпълнява функциите на властта.
Механизмът на разделението на властите е тази сфера, в която протичат правните отношения между отделните части на властта. С дейността на този механизъм държавата проявява своята воля чрез органите, на които възлага отделните функции. Властта на държавата се подчинява на властта на народа и това всъщност е първата политическа рамка на нейната мощ. Волята на народа конституира и легитимира властта на държавата.
Учението на Жан-Жак Русо е свързано исторически със същата епоха, чиято рожба е принципът за разделението на властите. Той е проява на признаването на естествените права на човека като свещени и неприкосновени. Русо достига до идеята за прякото народно управление, тъй като волята на всички граждани не може да бъде представляване от една власт. Демокрация и свобода има само там, където законодател е народът.
Целта на разделението на властите е разпределението на самата власт, но не и отменяне на единството на държавата. Трите власти са част на едно цяло. Законодателството, изпълнението и правосъдието са само три сектора на един кръг. Всеки от тези сектори води началото си от един център и е резултат на една воля. Предпоставка за държавната власт е нейното политическо единство, а разделението на властите служи за организационната дейност на самата държава. Тази дейност се организира от конституцията и принципът за празделението на властите не трябва да влияе негативно върху процеса на държавната дейност.
Принципът на Монтескьо в този смисъл е по-близо до правото, до неговите идеи и принципи, защото служи за неговото съхранение. Ето защо той е един устойчив механизъм, едно постоянно изискване за всяка държавност.

2.Историческото значение на принципа за разделението на властите. Приносът на Монтескьо :
 С творението на великия френски философ Шарл Монтескьо за разделението на властите се поставя началото на новите правни, социални и политически системи, материализиращи вечните ценности – свобода, справедливост, човешки права, хуманно обществено устройство, правов ред. Изключителната ценност на системата на Монтескьо се състои в обвързване на държавата с принципите и нормите на правото и морала, в подчинеността на дейността й на правния пред.
Конкретната задача, която си поставя Монтескьо, е да подели властта във Франция при ситуацията, възникнала в края на 18-ти век. Целта е да се създадат отделни самостоятелни части на властта, които да действат съобразно закона в рамките на своята компетентност. Действащи в сътрудничество и синхрон, властите взаимно се ограничават и възпират с цел недопускане на прекалено голямо надмощие на която и да е от тях. Създава се организация, която гарантира спазването на законите.
Всъщност този въпрос е вълнувал и други философи преди Монтескьо. Още Аристотел в своята ‘’ Политика ‘’ говори за трите части на властта, друг момент в разглеждането на въпроса влага и Джон Лок в произведението си ‘’ Два трактата за държавното управление ‘’. Но за разлика от тях Монтескьо отдава по-голямо значение към спазване на относителното равенство между законите. При Монтескьо нито една от властите не заема централно място, обаче не бихме могли да твърдим, че той не отдава известно предимство на законодателната власт, защото говори за нея като за власт, която предписва правилата на другите две власти.
Принципът на Монтескьо е една догма, която като никоя друга дава надежда на търсещите свободата нови хора.
    3.Основни положения в системата на Монтескьо
а) ограничаване на властта
– властта се превръща в стройна организирана сила, ограничена в определени параметри, в система за управление със строго фиксирани правила за поведение. Очертават се точните граници между властта на държавата и властта на обществото, между общото и частното, между публичната област и отделната личност. До каква степен държавната власт ще въздейства върху обществото, зависи от компетенции, делегирани на публичната организация от страна на индивидуалната сфера.
б)контрол върху властта – този контрол е двоен. Най-първо властта се контролира от обществото и след това трите власти взаимно се контролират. Предоставянето на нови политически права на гражданина му дават възможност за пълноценно участие в държавния живот. Предоставянето на статут на самостоятелна съдебна власт е особено постижение в тази насока. Чрез взаимния контрол властите се възпират една друга по известната формула власт възпира власт. Това се постига, като се дават известни правомощия на всяка една от властите да упражнява контрол върху другите и като се поставят отделните части на единна държавна власт в известна зависимост. Законодателната власт избира изпълнителната власт, но пък се контролира от съдебната власт; последната пък е в известна зависимост от изпълнителната власт, защото се формира при известно нейно участие.
в) ред за определяне на компетенциите за всeки носител на властта – този ред е общ за всички и се създава от правото. Дава се приоритет на правото да контролира властта и по този начин му се признават неговите общоконтролни функции. Основното при този ред е, че не трябва в никакъв случай да съществуват смесване и размяна на компетенции, защото те противоречат на смисъла на разделянето на властите. Сборът от компетенции определя и областта, която се обхваща от всяка една власт. Равенството между властите се изразява най-вече в равенстовто пред закона, пред правния ред. По този начин се постига и политическото послание на принципа.
Чрез принципа на разделението на властите се постига равенство във възможностите на отделните политически сили в обществото, а така също се създават законови гаранции за независимостта на самото общество.
Историята е убедително доказателство, че без приложение на принципа за разделение на властите държавните форми добиват други измерения – по посока на централизация и концентрация на властта, на етатизма и тоталитаризма, на нарушаването на правото от самата държава. За да няма възможност от злоупотреба с властта, е необходима такава обществена уредба, че едната власт да възпира другата. Възможно е да се установи такъв ред, че никой да не може да те принуждава да вършиш това, което законите не те задължават да вършиш, и да не вършиш това, което законите ти позволяват.
4.Принцип за разделението на властите днес. Съвременен подход.
Теорията на френския мислител е всеобщопризната теоретически и политическа даденост на съвремието. Принципът за разделението на властите запазва своята класическа, универсална структура, без да се абсолютизира и догматизира в буквалното смислово разбиране.
В зависимост от материализирането му в конституционните и другите норми, а също и от теоретическото му осветляване, отличаваме три съвременни подхода към разделението на властите:
1. Рязко разграничаване на трите власти чрез предоставянето на изключителни самостоятелни правомощия.
2. Диференция в компетенциите на различните държавни органи или т.нар. меко разделение на властите.
3. Липса на разделение на властите, което отговаря на известната тоталитарна формула при комунизма и фашизма за    ,,единство на властта ‘’.
Съвременната правна доктрина предпочита втория подход към проблема, при който се постига най-добра организараност на държавното управление и в същото време самостоятелността на отделните власти позволява оптималната гарантираност за правата на човека. Това е т.нар тройно деление на властите. Чрез тройното деление на властите се подчертава равнопоставеността на трите власти и се отдава нужното значение на съдебната власт. Така се съчетава класическата формула с интерпретирането на проблема за правовата държава, при която на необходима почит и респект се радва съдебната власт – главният блюсител на законността в обществото.
Учението за разделението на властите преполага различна преценка на базата на възприемането на основното, главното в него. Някои автори правят разлика между функционално и формално-организационно отделяне на властите. Според тях в рамките на политически единната и суверенна държавна власт е налице функционално разделение между отделните носители на властнически пълномощия.
Други съчетават формално-организационното с функционалното разделение. Сърцевината на описанието е характеризирането на разделението на властите като формално-организационно отделяне на законодателството, администрация и правосъдие с добавките на едно материално функционално отделяне върху основата изрично на конституционното регулиране. Идеята за функционалното отделяне на властите е всъщност част от разбирането за едно по-меко разделение на властите. Те запазват своята самостоятелност в рамките на упражняваните функции. В случая се отдава по-голямо значение на политическото единство на властта, за чийто субект – държавата – остава главната функция.
От друга страна, някои разграничават разделението на функциите на априорно и категориално. Априорното произтича от причини извън формулата на разделението на властите и е свързано изобщо с идеята за реда, а категориалното се основава на различните дейности, извършвани от държавните органи.
Има автори, които говорят за известен дуализъм в принципа за разделението на властите. Според тях е налице относителна конкуренция между функцията и нейните функционални носители.
Разграничени са още институционално и персонално разделение на властите. Първото е разделение на функциите между отделните държавни органи, а второто е разпределнието между конретните изпълнители на тези функции – длъжностните лица.
Според някои автори, в условията на модерната държва, съществува четвъртва власт – средствата за масова информация. Тази власт обаче е отделена от държавата. Нейните възможности за въздействие върху социалните процеси и за влияние върху политическите решения дават основания да й се пипишат черти на самостоятелна власт. В собственото, чисто правно разбиране не бихме могли да говорим за пресата като четвърта сила, защото тя няма властнически функции, нито пък е елемент на управленската структура на обществото. На нея й липсва едно основно качество – правото да взема решения с определена юридическа сила и стойност.