21. Държавата и правата на човека

 

Един от най- спорните върпси в правната литература е този за същността, значението и формите на естественото прави и държавата като критерий за праванта гаранция.
Преди всичко би трябвало да различаваме правото от закона. Правото на държавата (или позитивното право, писаните правила-законите) е един от пластовете на правото, но то не изключва самото право и не изчерпва цялото право. Другата съставка на правото е и естественото право, което е и нравствена категория. То не е на държавата, защото в самите права са заложени някакви сили, които съществуват извън държавата. Естественото право има своето начало в човешката природа или по-точно в разумната природа на човека, което е вечно и неизмнно, и независимо от всякакво човешко позитивно установяване. Следователно естественото право трябва да даде и оправданието за задължителната сила на действащото право. Естествените права са тези, които принадлежат на човека по правото на неговото съществуване. Към тях се отнасят всички интелектуални права или правата на духа, а също и правото на личността да добива своето благоденствие и щастие, доколкото това не уврежда естесвените права на другите.
Държавата от своя страна принася ценностите на естественото право в държавно организираното общество посредством тяхната санкция. В това санкциониране, в това официално одобрение участва и механизмът за разделението на властите. Държавата официалиира естественото право с помощта на разделението на властите, като разпределя отговорностите на всяка една от властите по съхраняването, защитата и гаранцията за правото.
Главното юридическо предназначение на естественото право е да бъде мащаб на позитивното право. То легитимира властта и е специфична легитимна форма на недържавно образуваните правила. Качеството му на коректив се проявява само в легални форми, то е водещо право върху определени първични добродетели и препраща законодателя към оформянето на положителен правов ред.
Законите следва да пренасят природното, естественото равенство в правно признато равенство. Със закона хората получават правно изразеното признание на своето първично равенство. В този смисъл позитивното право е официалната санкция на държавата за естествената свобода и естественото равенство. В този смисъл позитивното право е официалната санкция на държавата за естествената свобода и естественото равенство. Държавата признва, че свободата на всеки човек да използва собствените си сили по свое усмотрение за съхранение на собствената си природа е висш естественоправен зкаон, който се обективизира в нормите на позитивното право като институционализирана, държавно изразена юридическа стойност, като право от най-висок ранг в йерархията на ценностите..
Другата гаранция се постига с дейността на независимата съдебна власт и въобще чрез цялостния процес на функциониране и нормиране на принципа за разделението на властите. С този механизъм естественото право получава допълнителни защитни свойства.. Естественото право е гаранция, която държавата никога не трябва да пристъпва, защото естественото прао не е само правна, но и морална, лична даденост. То всъщност е първичният човешки морал в правото, проявления на етическото съдържание на правото.
Съвременното естествено право е индивидуалистично-рационална.
То възприема ценностите на класическото естествено право и ги съчетава с рационалните моменти на модерната правна теория. Правото на държавната власт се признава като основано на естественото право – това е господстващото разбиране в модерната западна литература. Следователно държавната дейност е длъжна да служи на правото на човека и да го гарантира с правномерните си функции.
Съвременната интерпретация съчетава естественото прави с възможностите, които предоставя властноразделителния принцип за възпирането на властта с цел постиган на гаранция за свободата – основно естествено право.
В съвременното естествено право различаваме три вида естествени права:
– космическо естествено право – като божествено създаден световен ред, подчинен на общи норми;
– човешко естествено право – като ценност на човека, като етическа категория, с която държавата е длъжна да се съобразява;
– рационално естествено право – като практически разум, който стои зад всяко държавно решение и конкретен юридически акт.
Тези три вида естествени права отразяват рачлините подходи към естественото право и съответното предпочитание на правното направление.. Рационалното естествено право като едно вечно право и мащаб за държавата и правото може да даде на човека и обществото нормативната система, от която те имат нужда. Хуманстичният заряд в рационалното естествено право импулсира правните субекти към положителни действия, а държавните органи – към подчиненост на правото.
Естественото право поставя и още един въпрос, а именно за връзката, която е налице между гаранцяита и морала. Моралът е вътрешният заряд на естественото право. Необходимо е правот да е морално оправдано. В този смисъл гаранцията за правото не е само чисто правен, а и морален проблем. В модерната правова държава правото е максимално съобразено с морал. Това означава, че юридическите решения следва да имат своя морална обоснованост. Всяко правно решение на отделните титуляри на властта, както и на всеки държавен орган, за да служи на гаранцията за правото, би следвало да бъде правно и морално аргументирано.
Разделението на властите е една от системите, които позволяват спазването на естественото прав, без да се накърни вътрешният суверенитет на държавата. Двете конструкции са в синхрон, защото имат обща цел – гаранция на правата на човека.
Когато трансформацията на естественото право се извърши, тогава на пределен план излизат институционализираните, конституционно признати и гарантирани права на личността, а именно основните права.

                                      ОСНОВНИ ПРАВА

Основните права са юридическото продължение, позитивното развитие на естествените права. Те са държавно санкционирание и защитени естествени права. Но основните права имат своята наддържавна основа, тяхното начало е извън държавата.
Поначало правата на човека преминават през три главни фази на своето развитие:
 – Естествени права, естествено състояние на човека;
– Конституционализъм и позитивно право;
– Интернационализирането им с помощта на международните норми.
На тези три фази отговарят трите степени за защита:
– от силата на природата, общия порядък и морала;
– от конституцията, вътрешното право и институциите;
– от международното право, международния ред и всеобхватността на идеята за правова държава.
Като организационен принцип разделението на властите участва във втората степен на защита на правата. Той е най-важната гаранция за правото, а оттук и за защита на основните права на отделния човек.
Обединявайки естествената свобода с обективно съществуващия правен ред, основните права се превръщат в част от държавната гаранция за правото, която следва да бъде изпълнена. Хората по природа са свободни, равни и независими. Цел на правото е да запази това първоначално състояние и да гарантира чрез нормите си неговата ненакърнимост. Затова някои автори приемат главното предназначение на властното разделение в свързването на естествената свобода с конституционно изразените права.
Тогава се постася въпросът:  Защо се приема, че разделението на властите дава защитата на основните права и по този начин способства за гаранция за правото?
На първо място, защото самата идея за властното разделение съдържа в себе си свободата и независимостта. Този ред дава необходимата сигурност и хармония, придава стабилност на институциите и правните норми, той в края на краищата се покрива с необходимото управление, при което гражданинът не се бои от другия гражданин.
На второ място, защото чрез разделението на властите се предоставя свободата и самостоятелността на всеки един титуляр на властта да решава въпросите от кръга на своите функции, независимо и на основата на своята собствена властническа воля. Това обстоятелство значително увеличава възможността на отделния индивид да се защити от посегателствата на други титуляри на властта.
  На трето място, разделението на властите предостява значителни области на граждаското общество, в които публичната власт не се намесва. В тях регулатори се явяват моралът и религията кат най-близки до човека модели за поведение. Така се освобождава държавта от грижата по регулирането на определени отношения и насочва членовете на гражданското общество към извършването на позитивно, морално и правно оправдани и допустими действия..
Разделението на властите със своята приложимост в модерната държава е механизмът, който спомага за гаранцията на правните начала и на човешките права и поради една друга приина. Този принцип изразява идеята за реда, за правото, за баланса между отделните части на властта.
Властното разделение подрежда компонентите в социални организъм съобразно тежестта на тяхната полезност, разумност и правно целесъобразност. Идеята за отговорност, ред и контрол намира своята материализация в конструкцията на Монтескьооо.