14. Юридически смисъл на разделението на властите

 

Можем да определим учението за разделението на властите като идея, като принцип и като механизъм.
Като идея то е една смислена теория за организираността на държавната уредба, за организирането на общите дела и включването им в общ ред.
Като принцип разделението на властите е един обществен закон. Чрез нормите на правото той се възплъщава в конкретни юридически положения, добивайки по този начин качеството на държавноправен принцип. От неговата всеобщност следват конретни дадености, които са защитени от държавата и са задължителни за държавните органи и за всички правни субекти.
Като механизъм разделението на властите е стройна, държавно установена и правно защитена система от властнически, нормирани отношения, които се регулират от висшия юридически акт – конституцията. То е свързано със съхраняването на обществото и гранция за правото. С този механизъм се организира държавния живот и се подчинява на общи, правноустановени правила. Така се постига баланс между властите .
Практически същността на принципа за разделението на властите съдържа преди всичко организационни атрибути, той е  принцип на организацията на държавната власт, но модерното разбиране включва и други компоненти като политическото разделение на властта и също възпиране на публичната власт. В този смисъл в учението на Монтескьо има три значения, три смисъла на възприемането и действието му в социалния организъм – политически, организационен и юридически.

1. Юридически смисъл : правото и разделението на властите
Принципът за разделението на властите не е само еманация на правно организираната политическа система. Той олицетворява юридическата организираност на целия спектър от отношения по повод на реализацията на политическата власт и на признатата възможност на държавата да ръководи съхраняването на обществото. Чрез него се доказва, че политическото ръководство следва да се подчинява на точни правила, които балансират процеса на властническата реализация.. Властноразделителянит принцип е един от мостовете, по който държавата се обвърва с правото.
Правото определя границите на държавната дейност и свободната територия за гражданина и гражданското общество. Същевременно правото четае начините, с които народът, обществото могат да реализират своята воля, и в този смисъл то е и гаранция за тяхната дейност.
В известен смисъл се получава някакво противоречие между правото на народа и всеобщия правен ред. Оттук може да се забележи противоречие между народния суверенитет и разделението на властите, защото единият принцип е по-близо до политиката, а другият отразява правната същност в правния ред на властта.. Правото на народа винаги може да бъде употребено и в полза на неконститционни режими, то може да бъде мотив за налагане на тоталитарни прийоми при упражняването на властта. Така в правната доктрина се оформят две линии – абсолютистка ( на абсолютното право на народа) и конституционна ( на примата на правото, на правния ред, на правното начала на властта).
Абсолютистката линия се поддържа главно от Хобс и от русо, а втората от Лок и Монтескьо..
Втората линия се оказало по-жизнена, защото съчетава либерализма с конституционалзима, свободата с правото и демокрацията с реда. Властта санкционира правото, обективира го и го защитава със своите специфични средства. Правото като важна съставка на държавния империум посочва и санкционира границите на този империум. Видът на преградата, която правото поставя, е двузначен:
1.Ограничаване на властта
2.Разделяне на властта. Само в този случай цялостният носител на властта – държавата – може да е легитимен и отгворен.
Правото е ограничаване на властта, редът за упражняване на властта, не обаче и нейното отменяне. То ограничава, фиксира властта посредством разделението на властите. Принцнипът за разделението на властите е един от основните ограничители на властта. С неговото действие всички власти – и на държавата, и на гражданското общество – се самоограничават и възпират в името на индивидуалните принципи на правния ред.. Разделението на властите е приложение на вечната идея за ред и съгласуваност в държавните дела. Тази идея не е чисто правна, но с правото тя добива ново съдържание, защото подчинява на себе си цялата социална система.
Разделяйки отделните части на властта, правото посочва и точните им валстнически правомощия. От него отделните органи-титуляри черпят правната сила за своите действия. Правото задвижва отделните елементи на стройния държавен механизъм. То придава качествата на общозадължителност и общовалидност на идеята за ред и хармония в държавата.
Правото посочва и правните норми, чрез които всяка власт може да упражнява функцията си. Отделните титуляри-органи не могат да излизат извън кръга на предписаната им правна форма. Това се отнася както до процедурата по издаването на съответния акт, така и до съдържанието и формата на акта. Това е формата на контрол, допустим от правото. Начинът, по който всяка власт обективира действията си, се определя от един общ ред, валиден за всички субекти на държавната власт.
Разделението на властите също се основава върху общественото съгласие по отоношение на начина, по който трябва да бъде организирана държавната власт. Това е принцип, проверен в хода на историческото развитие и в условията на съвместното съжителстване на различни социални групи. Тази формула примирява обществото, изглажда до известна степен политическите противоречия и изразява общото разбиране и общата воля относно дадена реалност и ценност.
От изключителна важност е „дали властта се упражнява върху основата на една обществена идея, или не”. Така че една от гаранциите за справеливостта в обществото и държавата е общото съгласие по отношение на дадена ценност. Тази ценност е именно разделението на властите.