13. Организационен смисъл на разделението на властите

Можем да определим учението за разделението на властите като идея, като принцип и като механизъм.
Като идея то е една смислена теория за организираността на държавната уредба, за организирането на общите дела и включването им в общ ред.
Като принцип разделението на властите е един обществен закон. Чрез нормите на правото той се възплъщава в конкретни юридически положения, добивайки по този начин качеството на държавноправен принцип. От неговата всеобщност следват конретни дадености, които са защитени от държавата и са задължителни за държавните органи и за всички правни субекти.
Като механизъм разделението на властите е стройна, държавно установена и правно защитена система от властнически, нормирани отношения, които се регулират от висшия юридически акт – конституцията.
То е свързано със съхраняването на обществото и гранция за правото.
С този механизъм се организира държавния живот и се подчинява на общи, правноустановени правила. Така се постига баланс между властите .
Практически същността на принципа за разделението на властите съдържа преди всичко организационни атрибути, той е  принцип на организацията на държавната власт, но модерното разбиране включва и други компоненти като политическото разделение на властта и също възпиране на публичната власт. В този смисъл в учението на Монтескьо има три значения, три смисъла на възприемането и действието му в социалния организъм – политически, организационен и юридически.


1.Организационен смисъл :
при обясняването на организационния смисъл за разделението на властите би следвало да се конкретизират няколко важни върпоса, свързани с разделението на компетенциите, стойността на властите и няколко принципи на организация на разделението на властите като конституциосъобразност, титуляр на властта, самостоятелност на отделните власти, баланс между властите.

    1.1.Разделение на компетенциите – В организационен смисъл разделението на властите е една сложна система, която служи за организирането на обществото съобразно принципите на правото. Тази система се конструира с помощта на правните норми. Най- важният фактор за действието и практическото приложение на принципа е разпределението на компетенциите. Това означава да се възложат отделните части на властта върху фиксирани държавни органи. Така те стават носители, титуляри на държавната власт. „Принципът подчертава реалната власт, с която разполагат съответните органи.”
   Разпределението на компетенциите има значение в две направелния:
 1. Така се създава по-добра организация в работата на отделните държавни органи; ибягва се струпването на правомощияв един орган, допринася се за общото хармонично функциониране на държавния механизъм.
2. По този начин във всеки един политически или правен момент обществото, отделният гражданин „трябва да знае кои органи с колко компетении са поверени” – прозрачност.

Това е съществена важност за контрола от страна на гражданското общество върху отделните носители на властта. Важността да се разпределят компетенциите произлиза от всеобщото, безуслово необходимо изискване за организираност на държавната дейност.
Разпределението на компетенциите създава ред в отношенията между властите. Тяхното взаимодействие и сътрудничество трябва да се подчини на този ред. Една от целите, която преследва това разпределение, е да се възложат дейности на съответните държавни органи
и извън държавния апарат да останат тези, чиите функции не произтичат от дейността на държавата. Раделението на властите е „една система от разпределитени компетенции”, в която всеки орган разполага с отделни правомощия, но „общото управление е свързано със съгласуваните воли” на отделните титуляри.
Държавата има една обща функция, свързана с нейното суверено право да организира обществените дейности, и заедно с това – разпределителни, специфични компетенции на отделните власти в конкретнитe области на социалното управление.
Тази постановка на въпроса поставя един друг проблем, а именно за степента на самостоятелност и независимост на отделните власти. Следователно трябва да отговорим на въпроса дали властите са равностойни.
   1.2.Равностойни ли са властите – Чрез властноразделителния принцип се възлагат отделни правомощия на конкретни носители на единната държавна власт. Делят се компетенциите между отдлените държавни органи, но за да се подчертае разделението на правомощията,
се употребява терминът разделение на властите. Иначе разделителният принцип е органи- зационно продължение на политическото единство на държавата.
Следващият аспект на проблема изисква изясняването на обстоятелството относно равнопоставеността на властите. Законодателството, изпълнението и правосъдието обхващат трите основни области на държавното ръководство на обществото. Всяка една от тези власти отразява ценностите и стойностите на демокрацията изобщо. Същевременно всяка една от властите притежава своя собствена ценност. В този смисъл не можем да говорим за аксиологическо предимство на която и да е от властите. Следователно в ценностно отношение властите са равни помежду си.
Трите власти са равни и в правно отношения, защото се намират в равнопоставено положение пред нормите на конституцията. Основният закон по юридически път отразява ценността на трите власти. Трите власти са равни пред задължението си да изпълняват точно конституцията и законите и да съдействат за юридически издържаното държавно организиране на обществото.
Юридическата равнопоставеност е следствие от аксиологическата равнопоставеност със средства, идеите и принипите на правото.
Във функционален смисъл обаче властите не са равни. Те не могат да бъдат функционално равни, защото изпълняват различни задачи, свързани с трите различни области на държавното въздействие. Правото не може да не материализира това разнообразие,
като отрежда различни компетенции на трите власти. Можем да говорим за юридическа равнопоставеност в ценностно отношение(ранвостойност), но не и за юридическа равнопоставеност.
Материалните различия водят до различен стаут на всяка една власт и всяка една от тях получава различни правомощия, за да изпълни своята функция. Затова се изтъква „разграничената компетентност на три групи органи, а не някакъв триализъм” и в този функционален план се възприема формулата за делението на трите власти.
  1.3.Принципи на организацията на раделението на властите – принципите са основни положения, които се извеждат от конституционните и другите норми, а също и от първичните ценности, които се съдържавт във формулата на разделението. По същество те представляват логически конструкции, правни изводи за подредбата на законодателството, изпълнението и правосъдието при реализацията на техните функции. Някои от тези принципи са едновременно и норми от основния закон.. Можем да определим самата система от разделението на властите като съвкупност от принципи за организацията, реда и изпълнението на функциите от държавните органи – титуляри от отделните власти. Въпросните принципи са валидни за всяка държавно-правна система, възприела класическия модел на властното разделение. Те са конституционносъобразност, единство при титуляря на властта, самостоятелност на отделните власти, баланс между властите.

1.3.1 #Конституционносъобразност
– този принцип се проявява в две направления:
1.Като строго изискване към всички държавни органи да извършват своята дейност съобразно нормите на основния закон.
2.Като материализация на идеята за разделението на властите в разпоредбите на конституцията. Принципът на Монтескьо е издигнат от основния закон в правна норма с най-висша юридическа сила. Нормата има императивен характер и подчертава всеобхватния, приоритетен характер на властното деление.
Въпросното правило означава, че по юридически път държаваа отдава необходимото значение на самостоятелното битуване на властите и провъзгласява неговото приложение като неотменима правна даденост. От тази първоначална позиция конституцията третира равностойно всички части на държавната власт, защото и трите власти следва в еднаква степен да съобразяват действията си с духа и буквата на основния закон.
Освен това посредством конститцуята законодателството, изпълнението и съдът се конституират. Конституцията е основата, върху която се разполагат като стройна система за организация трите части на държавата.
Но основният закон, освен че ги регулира, и ги задължава, обвързва ги със силата на своите задължителни положения и ги приобщава към правния ред, който създава. Така и трите власти стават елементи от правния ред на държавата и в товя се състои тяхата юридическа стабилност.

   1.3.2. #Всяка власт има само един свой титуляр: Този принцип означава реалното разпределение на властта между нейните носители. Всеки един от титулярите на властта е носител на съответните права и задължения. За да се гарантира правото, „ всеки орган е длъжен да съблюдава една функция и само тя да му възложена”. Този извод подчертава строгото спазване на реда за поверяването на компетенциите, където главното е една власт да притежава само един свой титуляр. Обратното положение е опасно, защото се ограничават възможностите за контрол върху властта. Подобно положение например бе налице в конституционния строй на България дълго време. Съгласно чл.67 от старата конституция „Народното събрание съединява законодателната и изпълнителната дейност на държавата и осъществява върховен контрол”.
Тази симбиоза е неправомерна. Препливането на функции, тяхното концентриране в един орган е в пълно противоречие със схемата на властното разделение и е сигурен признак за обратната формула – „единство на властта”. Чрез възлагането на властнически правомощия на един носител на властта се постига нейната легитимност, защото обществото получава представа кому какви функции са поверени. Посоченият факт има значение за контрола върху отделните носители и стимулира тяхното законосъобразно функциониране.
Разделителният принцип означа и принципна забрана на отделните конституционни органи да съдават допълнителни свои структури, когато това води до изземване на функции от органи на друга власт.
Възлагането на конкретна власт на един титуляр е предпоставка за самостоятелно реализиране на функциите. Това е друг важен принцип от организацията на разделението на властите.

   1.3.3.# Самостоятелност на отделните власти – тя е необходима, за да може всеки титуляр да взема самостоятелни решения, с които да материализира своята специфична дейност. Самостоятелността на органите може да има само при разделението на властите, докато при нейното единство в макрсисткия смисъл при т.нар. „диктатура на властта” това е невъзможно.
В модерната правна литература е налице известен спор относно това дали е налице сепаратизъм на властите, или те разполагат и с възможности за по-голямо взаимодействие по между си. В пръвия случай се набляга на засиленото самостоятелно упражняване на властта, без дори да се държи сметка за последиците от този сепаратизъм. Тази теза се критикува от други автори, тъй като по този начин се нарушава балансът между властите. В единия случай се говори за сепаратизъм на властите, а в другия „ обвързаност на властите”. Въпросът е да се определи до каква степен са самостоятелни отделните власти, с други думи, да се очертае кръгът на тяхната самостоятелност, а не сепарация.
Властите са самостоятелни в кръга на предпоставените им от конституцията компетенции.
В сферата на своите пълномощия те могат да вземат самостоятелни решения.
От друга страна, никой титуляр на властта няма правото да нарежда на друг титуляр да вземе съответното властнически решение, когато последното е от изключителната компетентност на съответния орган.
Но тази самостоятелност има своите предели. Тя достига до там, докъдето е неприкосно-вената сфера на еидния субект на властта – държавта като цяло, държавата в своето волево, политически и правно единство.. Волята на държавата е неделима и неприкосновена.
Властите не могат да бъдат напълно самостоятелни и с оглед на правните изисквания, на прцинпите на прваото. Правото им предоставя чрез конституционние норми самостоятелност, но то ги и задължава да спазват валидна форма, определен начин за поведение, а също така и законово маркирани средства за изразяване на властта.. Фактически властите водят началото си от реда, фиксиран от правото и този ред те не могат да променят. В аксиологически план правото стои по-високо от всяка една от властите, а и те самите са продукт, творение на правото.
Така че въпросът за самостоятелността на властите не може да има еднозначен отговор.
„Не може да има разделение на властите без едно взаимно обвързване и не може да има взаимна зависимост на властите, без тя да предполага един първоначален сепаратизъм на властите”. Изводът е, че властите са самостоятелно в избора на политическите си решения до пределите на суверенната власт на държавата като цяло и тази самостоятелност се облича в юридически валидни форми.
    1.3.4. # Баланс между властите – това е основният правно-организационен принцип от системата на властното разделение. „За да се образува едно умерено управление, трябва да се комбинират властите; да се урегулират те, да се направят умерени, да се приведат в действие; да се прибави, така да се каже, баланс към едната, за да може тя да уравновеси другата; това е такъв законодателен шедьовър, който случаят рядко създава и който мъдростта рядко може да изпълни.”
Същественото е, че властите се балансират една от друга и никоя от тях няма възможността да налага господството или да накърнява свободата на другите. Формулата власт възпира власт е правният резултат от взаимния баланс между законодателството, изпълнението и правосъдието.

В какво се изразява балансът между властите?
1. В предоставянето на определени правомощия на дадена власт, характерни за друга власт. Те се фиксират само от конституцията и са строго граничени по обем. Целта е да се покрие изискването за контрол спрямо другата власт. Правомощията служат за ограничаване на прекомерното влияние и надмощие на някоя от властите. Взаминият контрол се обективира в известно разумно изземване на функциите на другата власт, но само в рамките, предоставени по конституционен път. Така че въпросната намеса не е от тима на тези, които ограничават свободата, а точно обратното – тя се предоставя в разумно посочени граници, за да се гарантира най-вече правото, а оттук и свободата.
2.Във взаимното конституиране. При него една от властите произлиза от другата или от другите две власти. Законодателната власт формира изпълнителната, съдебната валст се контитуира при участието или само на законодателната, или на изпълнителната, или и на
двете. Зависи от факта коя конкретна реализация ще се приложи в съответната конституция..
Това правило естествено не се отнася за законодателната власт, която по силата на народния суверенитет се формира непосредствено. Взаимното конституиране е една гъвкава уредба, която предпазва властноразделителния механизъм от дисбалансирането му. Властите се обвързват една от друга, което е пречка за евентуалното им сепариране.
  3.В предоставянето на правомощия по отмяна на актовете на другите власти. Това е едно от средствата за възпирането на властите. Съдебната власт има право да отменя актове на правителството, законодателната власт – на правителството, президентът да налага вето и т.н. Тези правомощия са средство да се гарантира правото, като се блокират възможностите за установяване на господство на някоя власт.
Взаимният контрол между законодателната, изпълнителната и събдената власст отдава нужното на всяка лвласт. Всяка власт става отговорна пред другите, постига се необходимото устройство за разумното взаимодействие между властите.. Без взаимния контрол се обезсмисл самият принцип и той би се трансформирал в правило за концентриране на изключителната самостоятелност на отделния титуляр, което е белег за отсъствието на отговорност у властта. Този контрол поддържа и социалното равновесие в обществото, като не позволява дадени политически елити или група да вземат връх в политическото ръководство.