12. Политически смисъл на разделението на властите

 

Можем да определим учението за разделението на властите като идея, като принцип и като механизъм.
Като идея то е една смислена теория за организираността на държавната уредба, за организирането на общите дела и включването им в общ ред.
Като принцип разделението на властите е един обществен закон. Чрез нормите на правото той се възплъщава в конкретни юридически положения, добивайки по този начин качеството на държавноправен принцип. От неговата всеобщност следват конретни дадености, които са защитени от държавата и са задължителни за държавните органи и за всички правни субекти.
Като механизъм разделението на властите е стройна, държавно установена и правно защитена система от властнически, нормирани отношения, които се регулират от висшия юридически акт – конституцията. То е свързано със съхраняването на обществото и гаранция за правото. С този механизъм се организира държавния живот и се подчинява на общи, правноустановени правила. Така се постига баланс между властите .
Практически същността на принципа за разделението на властите съдържа преди всичко организационни атрибути, той е  принцип на организацията на държавната власт, но модерното разбиране включва и други компоненти като политическото разделение на властта и също възпиране на публичната власт. В този смисъл в учението на Монтескьо има три значения, три смисъла на възприемането и действието му в социалния организъм – политически, организационен и юридически.
1. Политически смисъл :
Преди да се обясни политическия смисъл на разделението на властите, трябва да се направи ясно разграничение между гражданското общество и държавата.
Държавата и обществото като политически образувания разполагат с реална власт, с която извършват своите функции. Властта на държавата е различна от тази на обществото. Тя е своеобразно продължение на обществената власт посредством нови организационни механизми. Общото между тях е, че се проявяват върху основата на една и съща социална реалност.  Но обществената власт е фундаментът, средата, в която се развиват правата на човека, а държавата ги санкционира с помощта на правни норми и така ги защитава.
Държавата е орган на обществото, неин официален представител  и следователно нейната власт действа както от свое име, така и от името на обществото. В това се състои двузначното проявление на държавната власт. Държавата е творение на обществото и за да бъде последното в състояние да запази своята реална власт, би трябвало да е отделно от държавата. Така в Европа и главно в Германия в края на 18-ти век се ражда и теорията за правовата държава. При нея винаги е налице разграничение между отделните области на социалната действителност, между начините на властването в обществено-политическото битие.
Властта на обществото включва правни, морални и организационни компоненти и се осъществява от цялото общество, изразявайки се най-пълноценно при защитата и организацията на личната сфера на човека.
Еманация на тази фундаментална идея е теорията на Хегел за гражданското общество. Немският философ всъщност за първи път третира идеите за частните интереси и за начина на реализирането на отношенията между държавата и гражданското общетво. Хегел отрежда важно място на правото да регулира отношенията между елементите на гражданското общество… Самото гражданско общество е онази форма на обществото изобщо, в която частният интерес и личната сфера на човека са основата на системата на отношенията. Частната собственост е материалната субстанция на гражданското общество, а свободата е духовната субстанция. Но собствеността и свободата имат еднаква структура : собствеността е владението върху вещта, свободата е владение върху собствената личност… Целта е да се постигне максимална хармония между общия и частния интерес, между личната и частната сфера, между обществената и държавната власт. Задачата на последната е да спомага на гражданското общество да се самосъхрани.
Социални регулатори в гражданското общество са правото и моралът, като моралът играе важна роля… Още Хобс пише, че свободата на поданиците се състои в това да извършват всичко, което не е указано в съглашение с властта. Подтикването към правомерни постъпки се постига и с помощта на мълчанието на правото. Правовост се постига с общо-позволителна регулация на човешкото поведение… Монтескьо определя свободата като право да вършиш всичко, което законите позволяват. Когато липсва закон за дадена ситуация, индивидите се подчиняват на собствения си разум, който подсказва правомерността на постъпките им. Следователно разумът и моралът са също регулатори за човешките постъпки в обществото. Същото важи и за религията… Хумболд пък фиксира наличието на две дадености у индивида – на човек и на гражданин. В първото си качество той е член на обществото, а във второто – на държавата. Според него дейността на държавата трябва да обхване всичко онова, която тя е в състояние да направи за благото на обществото и оттук и за човека. И затова държавната власт не е самоцел, тя е само средство за развитието на човека.
Ето защо в един общ политико-философски план е напълно възможно и логично да говорим за отделяне на властта на обществото от властта на държавата. На държавата трябва да се възлага само задачата по осигуряването на реда и по създаването на предпоставки за индивидуалната свобода. Тази идея е напълно в хармония с теорията на Монтескьо, според която чрез разделението на властите държавната власт дава шанс за автономията на отделната личност. С този принцип държавната власт и нейните части се легитимират, представят се пред обществото, а това е начин за отделянето на официалната власт от обществото. Така се постига обща правомерност на цялата политическа действителност. Ясното разграничаване на властта на държавата от властта на обществото е основата, върху която след това се изграждат отношенията между двете явления. Фактически принципът за разделение на властите дава и политически ориентир за развитието на връзките между държавната организация и гражданското общество…
   Обаче възниква един въпрос – кои са основните положения при реализирането на отношенията държава – общество ?
На първо място, успоредно с държавните институции в свободното гражданско общество действат организации на граждани, изразяващи техните интереси. Те регулират част от отношенията вътре в гражданското общество, а някои от тях служат като трансмисия между структурите на държавата и тези на обществото. Въпреки това главен регулатор на отношението държава-гражданско общество си остава правото. Това е от особена важност, защото по този начин държавата и обществото се подчиняват на един и същи ред – реда на правото. Този ред включва два задължителни елемента, които държавата регулира :
1.Това, което се отнася до законодателството, администрацията и съда, тоест до непосредственото провеждане на принципи за разделението на властите.
2. Каталог от права и свободи, за които държавата поема обществения и юридически ангажимент, че ще ги спазва, охранява и гарантира.
Следователно връзките между държавата и гражданското общество се заключват преди всичко в спазването от двете страни на общия демократично установен и правно изразен ред и в задължението на държавата да съблюдава защитата на субектите на гражданското общество в процеса на осъществяването на ръководството на това общество.
Ето защо се приема, че една конституция е своеобразен договор, правно съглашение между обществото и държавата.
На второ място, връзката държава – гражданско общество почива върху всеобщото разбиране, че обществото е по-определящо. Основата на това убеждение е, че държавата е най-вече универсална общност  от индивиди, изразител на организираността и подредбата по публично-правен ред на обществото. Критерий за нарушаването на обществената независимост и ненакърнимост е правото. То фиксира границата между двата социални феномена, нему приналдежи и ролята на блюстител на свободата и реда в социалната среда. Отделянето на обществената от държавната власт се извършва единствено от правото, за което това отделяне  е твърда гаранция за неговото спазване. Политическото отделяне на обществото от държавата е един от сигурните белези за степента на демокрация и за свободата на гражданите.

РАЗДЕЛЕНИЕТО НА ВЛАСТИТЕ КАТО РАЗПРЕДЕЛЕНИЕ НА ВЛАСТТА
МЕЖДУ СОЦИАЛНИТЕ СИЛИ В ОБЩЕСТВОТО

Исторически принципът за разделението на властите възниква като организация, като компромис на праделението на властта между различните политически сили в обществото. Той се основава на конкретен исторически факт и решава конкретна историческа задача – как да се подели властта във Франция между краля, аристокрацията и буржоазията. Въпросът е бил да се намери политическият компромис за изпълнението  на конкретната мисъл. Монтекьо е съзнавал, че в народната държава народът се дели на определени класи, групи и тъкмо от правилността на делението е зависела трайността и разцветът на демокрацията. Всяка от тези класи трябва да участва в общото управление, в общото властване, за да се получи известна хармония.
Всяко общество отразява различни икономически, политически и социални структури и интереси, за чието задоволяване служат управлението и начините за разпределение на властта при обективирането на това управление. Властта не е само изпълнение на конкретни право установени функции, но и задоволяване и материализиране на конкретни политически интереси. В този смисъл тя е и начин за осъществяване на тези интереси, организация за юридическото и функционалното обективиране на политическите интереси на социалната група. По този показател принципът  за разделението на властите се изявява преди всичко като политически принцип. Като политически принцип на реда, разпределението на властите означава, че не отделните държавни власти се възлагат на определени лица, а че общата власт се разпределя между отделните социални групи и лица.
Историческата и социална същност на принципа е валидна и днес. Той е характерен изобщо за всяко организирано политическо общество, включващо в себе си държавата, партиите и другите социални образувания и обществените организации с политическо занчение..
Вярно е, че практическата същност на това учение съдържа преди всичко организационни елементи, но то е и  един политически принцип на истинското разпределение на властта. Балансът между властите не е само организационен и правен, но и политически атрибут… Балансът между властите означава също и баланс между властта на политическите партии и реалната власт на държавата. Принципът за разделението на властите очертава рамките на политическата дейност на партиите. Той определя до какви граници се пристират възможностите на политическите образувания за участие в управлението на обществото и държавата…  Партиите имат свои интереси, понякога твърде различни от тези на държавата. В никакъв случай не е допустимо смесването на държавната власт и интереси с партийните. Балансът се иразява във взаимното контролиране между частите на социалната система – държава, партии, обществени организации, социални групи… Само в случаите на реално отделяне на партиите от държавата можем да говорим за действителна гаранция за правото и за демокрацията. Това е едно от политическите измерения на принципа…. В политически план принципът за разделението означава още, че трите части на властта не са абстрактни политически конструкции, а конкретни политически власти, че вземат участие в решаването на конкретни политически задачи. Включени обаче в единния държавен организъм, трите власти действат съгласувано и в координация. Различните политически интереси, които те символизират, не трябва да влекат след себе си пороци във фактическото и правното им взаимодействие.
Така разделителният принцип примирява социалните сили и техните политически представители. В този смисъл можем да направим извода, че властноразделитеният принцип е възможен само в условията на политическия плурализъм и политическата свобода… Политическият плурализъм се възприема като възможността на различните обществени организации да разделят властта, като се получи синтез на представителност на държавните и недържавните образувания. Най-съществената характеристика на демократичния строй е широката дисперсия на властта. Истинската власт има тенденцията да се разсейва и тя се осъщестява не само от правителствените чиновници, но и от частни лица и групи в обществото.
…. някои автори говорят за равновесие на властите в международен план. Това важи с особена сила в съвременния свят, в който отделните държави образуват съобщество от народи със свои организации, структури, норми, взаимно влияние. Така че философското звучение може да се приложи за всяка открита социална система, водена от общопризнати норми и принципи, надхвърлящи локалното си значение и оказващи определени влияние върху по-широк кръг от политически, юридически и организационни проблеми.