10. Съдебна власт

 

    1.Същност на съдебната власт:
Призванието на всяка власт е да гарантира както стабилността и организираността за носителите на властта, така и отделна личност. Динамичната страна на власта се проявява в един непрекъснат процес на правно и политическо обезпечаване на обществените отношения. Една от главните роли в това юридическо обезпечаване се пада на съда като гарант за законност и правомерно извършване на различни държавни дейност. Съдебната власт е действащ правен механизъм, от чиите действия се прави заключението за стенента на правовост в държавата и обществото.
Съдебната власт като неразделна част от държавното цяло проявява известна двойнственост. От една страна, тя се ръководи от ценности, чието първоначално формиране предхожда самата държава. Това са редът, справедлиовстта, разпределението на благата, моралът, стабилност. След появата на държавата защитата на тези ценности се поема от публичната държава. Поверяването на правосъдието под  държавен контрол е гарантция за неговата правомерност и защитеност. Обособяването на съдебната система в самостоятелна и независима съдебна власт е етап в развитието на държвата, придаващ качествата защитеност и завършеност на цялата държавна власт… Да се предостави специално правомощие за раздаване на право и решаване на спорове на основата на съществуващи и утвърдени правни норми и правен ред, на специални органи, разкрива друга връзка – с държавата, с държавното начало и държавната защита. В това се състои нейната двойна обвързаност – от държавата и морала. В този смисъл, в сравнение с останалите две власти, съдебната власт е най-близо до морала и до първичните изисквания. Ето защо съдебната власт в голяма степен отговаря на нормите на доброто и разумното като вечни ориентири на всяка човешка дейност. Естеството на дейността, извършвана от съдебните органи, предполага и поемането на задължения за защита на правата на личността. Тези задължения са продиктувани от това да се осигури обективно необходимата свобода на индивидите и да се поемат съответните гаранции за нея. На гражданина е признато правото на справедливост – едно естествено право, включващо различни правомощия, най – същественото от които е това да се търси и иска от държавата съответното и съразмерното на разума и закона. Правото на справедливост се рализира и от съда. Тази особеност от същността на съдебната валст ни дава основание да направим извода, че тя има по-непосредствен допир с гражданското общество. Съдът охранява интересите, свързани с общото протичане на дейностите в обществото. Той е и гарант за законността в цялото общество. Нещо повече – всеобщите изисквания за правовост, неутралност и обективност повеляват съдът да защити чрез средствата на правото обществото и индивида от останалите две властти ит оттук от самата държава. Противоречието между държавата и правото се решава от съда.
От друга страна, лицето на държавата е съдът, чрез дейността на който публичната организация най-ясно и недвусмислено се легитимира пред социалните субекти. Дали тези субекти ще запазят чертите на самостоятелност и независимост от държавното проявление, зависи в значителна степен от съда. Съдът се изявява и като признак и гаранция на демокрацията, защото гаранцяита за правото е предпоставка и за демокрация. Там, къдете съдът не е независим, липсват основите на демокрацията… Главното при независимоста на съда е наличието на правни и организационни механизми, които изключват каквато и да е намеса от другите власти при вземането на решения. Тази независимост придава на съдебния акт качествата стабилност, ненакърнимост и справедливост. Актовете на съда не могат да бъдат отменяни от другите две власти. Освен това целият процес от момента на сезирането на съда до влизането на акта в сила протича по единствената диктовка на съда и чрез съобразяването единствено със законосъобразността и собственото съдийско убеждение… Съществуват общовалидни, признати от всяка модерна държава условия за самостоятелност на съдебната власт: последната да не се предоставя на несъдебни органи; да не се създават извънредни съдилища; да се обединят всички съдебни органи; съдиите да бъдат несменяеми и назначаеми, а не избираеми; да се признае правото на съдебната власт да отказва приложението на неконституционен закон; да е налице самостоятелност в областта на съдебното управление и др… Главно място се отделя на обстоятелството, че всички съдебни органи би следвало да образуват единна и стройна система, която изключва вероятността органи извън нея да извършат съдебна дейност.. Съдебната система не може да се формира от избирателите или само от изпълнителната власт, защото това обстоятелство би придало на съда известно политическо качество. Би могло да се приеме, че политическата независимост ще се осигури, ако съдебната валст се конституира от специален орган (Съдебен съвет) или в нейното формиране участва органът, който до известа степен изпълнява ролята на балансьор между властите – държавният глава. Има значение и начинът, по който се съставя специалният орган.
Съдебната власт би трябвало да е на по-голямо разстояние от политическото общество, от политическите партии. Тогава в по-голяма степен се проявява независимостта й. В отношенията си с другите две власти съдебната власт е в състояние на съблюдавана строгост. Това значи, че правото и неговите норми са единственият мотив за вземането на решения от съда и че строгата субординация между органите почива на строго установени принципи. Тези принципи поддържат баланса между властите, организират сътрудничеството и взаимното им възпиране. Известни са правните формули, които позволяват и на представителния, и на изпълнителния орган да оказват контрол върху законосъобразното упражняване на функциите от страна на съда. Налице е мнение, че институтите на амнистия и помилване представляват известен контрол и дори пряко намесване в работата на съда, което се схваща  като приложение на правилото за баланс и възпиране.  Взаимодействието на съдебната власт с останалите власти се ръководи  и от съхраняването на правото, от неговата надеждна гарантираност. Съдебната власт обхваща динамичния елемнт от съдържанието на властта. Съдебната власт не извършва само правоприложна и правораздавателна дейност,  а тя е и последното право и служи за съблюдаване, конкретизиране и усъвършенстване на правото. Съдебната власт е тази държавна сфера, от която законодателството черпи изводи за насоките на дейността си на базата на доброто, разумното и справедливото, поставено от съда. Защото ролята на съда е и да коригира и стабилизира правните отношения, да ги насочва към законосъобразност и затова тази роля се определя като рационална и стабилизираща.

   2.Съдебен контрол :
   Определението за правораздаването като задължително правоприлагане и гаранция за закона и правото почива върху убеждението за ролята на съда като орган, който контролира изпълнението на правните предписания. Най-важният контролиращ орган в системата на държавните органи е съдът… Контролът върху властта можем да определим като контитуционно регламентираната възможност за оказване на законно въздействие върху титулярите на властта и на властта като цяло за изпълнение и насочване на нейната дейност към юридически правомерни функции. Този контрол се провежда от различни субекти и социални сили на основата на тяхно признато и гарантирано от конституцията право. В зависимост от това различаваме няколко вида контрол :
– Контрол, осъществяван от страна на гражданското общество върху държавната власт. Има се предвид, че гражданите имат право да формират държавна власт посредством избори;
– Контрол, провеждан от страна на политическото общество;
– Взаимен контрол, който се извършва между отделните титуляри на властта;
– Съдебен контрол, който е своеобразен апотеоз на цялостния контрол за гарантиране на правото.

   Контролът върху властта е средство за поддържане на свободата на човека от страна на публичните структури. Целта на този контрол е ограничаването и възпирането на властта в дадени, точно фиксирани рамки. Обществото извършва общ политически, юридически и морален контрол върху отделните титуляри на властта и върху властта като  цяло. Главното при съдебния контрол е да се намери мярката между политическата самостоятелност на отделните власи и изискването за конституционно – и законосъобразност. Най-добрият критерий тук е спазване и очертаване границите на правото. Което означава, че едно от средставата, по които държавата се обвързва с правото, е съдебната власт. Съдебният контрол е търсенето и намирането на правото…

Според субектите му съдебният контрол е общ и специализиран. Общият е този, който се извършва от обичайните съдилища, а специализираният е поверен на конституционното правораздаване…

Според адресатите общият контрол бива:
– Вътрешносъдебен – този, който се извършва в рамките на съдебната система и е свързан с отмяна на актовете на по-долните съдилища от по-горния ред.
– Извънсъдебен контрол – той обхваща титулярите на останалите власти и е по-мащабен, с по-голямо приложно поле и съответно по-голямо политическо и юридическо значение. Най-важните правомощия на съдебнава власт при този вид контрол са отмяната на актове на изпълнителната власт и неприлагане на актовете на законодателната власт. Отказът на съда да приложи противоконституционен закон се начира отвод на закона. То е едно признато субективно право на съдебния орган, което засилва неговата независимост от представителното тяло… И съдебното място, чрез отказа да приложи противоконституционен закон, само би изпълнило задачата си : опазване на правовия ред, гарантиран на първо място от основния закон. Това правомощие на съда подчертава специалната роля на третата власт при контрола върху останалите държавни структури.

Въпросът за отвода намира различно  конституционно разрешение. Например българското право го е разрешило, каго съгласно чл.150, ал.2 от конституцията, е предоставило възможността за спиране на съдебното производство и сезирането на Конституционния съд. Но това правомощие е предоставено единствено на Върховния касационен съд и на Върховния административен съд. При това съдът няма право да се позовава на отвод на закона и да откаже неговото прилагане, което е едно стесняване на неговите правомощия по дейността му във връзка със съдебния контрол. Фактически нашето право не се доверява напълно на съдебната власт. Това решение не е най-удачно, защото не се постига истинска гаранция за правото, защото се дава правомощието на съдебната власт да тълкува самостоятелно нормативните актове.