8. Виенска правна школа

Виенската правна школа (die Wiener Rechtstheoretishce Schule) e считана за най-съвършената правна шокла в ново време ( от 20-те години на ХХ век). Тя се основава на базата на учението на Ханс Келзен, който през 1912г. започва да води семинар по правно теория в Юридическия факултет на Виенския университет. Именно той става отправна точка на тази прочута правна школа. От самото начало в този семинар участват хората, които впоследствие формират тази правна школа и които се играждат като ученици и последователи на Ханс Келзен – Алфред Фердрос, Адолф Меркел, Леонидас Питамис. Когато се говори за нормативизъм, обаче, несъменно се прави аналогия с името на Келзен. Затова е необходимо да се разгледа творческия и житейския път на учения, оставил голяма диря в световното правно наследство.

Ханс Келзен е роден на 11октомври 1881г. в Прага, в еврейското семейство на Адолф и Августина. Още в началното училище той започва да чете Шопенхауер и Кант, има подчертан интерес към философията и физиката. От практически съображения Келзен се записва да следва право във Виенския университет. През 1909г. излиза първата му книга. Младият Келзен се интересува преди всичко от въпросите на пранвата теория, и най-вече от тези на субективното право и правната норма. У него се формира убеждението, че следва обезателно да се отдели правната наука от етиката и социологията. През 1911г. публикува турда си ‘’Главни проблеми на държавноправната наука ‘. През 1913г. той публикува всеобхватната студия ,, За държавната неправда ‘’. Пак през същата 1913г. Келзен издава трактата ‘’ За науката на публичното право ‘’. През 1912г. Ханс Келзен започва да води семинар по правна теория в Юридическия факултет на Виенския университет. Именно той става отправна точка на прочутата Виенска правна школа. През 1919г. Келзен става редовен професор по държавно и административно право във Виенския университет. Същевременно той участва в изготвянето на окончателния вариант на новата конституция, която е прията през 1920г. Новият орган, който предвижда той, е конституционният съд- първият в Европа.

На въпроса какво конструира единството на много индивиди, които образуват държавна общност, Келзен не могъл да намери друг научнообоснован отговор, освен този, че „това е специфична правна уредба, която създава тази общност, докато опитите да се обясни тази общност по социологически начин се провалят”. „Това, което обединява тези хора, които се начират австийци, не е нищо друго освен правния ред, еднакво валиден и общ за всички.” Затова чистото учение за държавата може да се смята за специфична австрийска теория. Връхна точка на тези изследвания на Келзен бележи голмия му труд ,, Общо учение за държавата”.

През 1939г. Келзен се установява в САЩ. Преди това за кракто преподава в университетите в Кьолн и Женева, където написва най-известния си труд ‘’ Чистото учение за правото ‘’ .

След войната се връша в Европа и става първият председател на Конституционния съд на Австрия. Края на живота си Келзен прекарва отновов в Калифорния, в Бъркли, където умира на 19 април 1973г. на 92-годишна възраст.

Безспорно най-известното произведение на Ханс Келзен е ,,Чистото учение за правото ‘’.

В него той излага основните си възгледи за позитивността на правото, и най-вече за същността на правната норма. Чистото учение за правото всъщност е теория за позитивното право. Позитивността на правото според Келзен се състои едновременно в позитивността (положителността) на човешките постъпки и в действеността на правната норма- това, че е годна да предизика определени последици. Това учение отговаря на въпроса ,, какво е право ‘’, а не какво трябва да бъде.

Познанието на правото е насочено към познанието за правните норми. Една норма е смисълът на съществуващо във времето и пространството волево действие (волеви акт). Нормата служи като схема за тълкуване, че даден човек трябва да се държи по определен начин. Под думата ,,трябва’’ Келзем има предвид и разрешаването на определено поведение.

Спеифичното съществуване на нормата е нейната валидност. Тук Келзен открува и разликата между естественото и позитивното право – те се различават най- вече в принципа за валидност, който в позитивното право означава не съществуване на правна норма, а налагане на определено поведение, изискване на извършване на определено действие.

Келзен въвежда понятието ,, основна норма ‘’, която е основа на принудителния ред.

За него ефективността е условие за валидността на нормите и затова от гледна точка на чистото учение само действащият принудителен ред може да бъде тълкуван като правен ред. По тази логика всеки принудителен ред с продължителна ефективност на своите норми може да бъде възприет като обективно валиден правен ред. Докато при естественото право винаги има един критерий, общовалиден, независим от емпирията, който служи като база за преценка дали едно действие е правомерно, или не е, очевидно, при позитивизма такъв критерий няма или, ако има, той е в кръга на ,,чистото’’ третирано на правото като принудителен ред, наложен от някаква сила, който е годен да предизвиква определени последици.

Чистото учение за правото предпоставя две условия за валидността на правните норми: 1.установяването на правов ред, който хората налагат в порецеса на законодателна процедура.

2.ефективността, действеността на правната норма.

От тази конструкция произлиза следното теоретично разсъждение: държавата в юридически смисъл е самият правен ред, тъй като принудителният ред на държавата са точно онези принудителни действия, които правният ред установява при определни условия. Той отнася към другите два елемента на държавата – народа и територията, и правния ред като трети елемент. Народът на държавата се възприема като персонална сфера на влияние, а държавната власт- като влияние на правния ред.

Самият правен ред според възгледите на Келзен има стъпаловиден строеж и този факт е обяснен логически издръжливо в Чистото учение за правото – законодателството е творение на конституцията, съдебното решение е интерпретация на закона, а прилагането на правото е интерпретация на индивидуалната норма на съдебен акт или акт на управлението.

Келзен отъждествява държавата с правния ред и оттук лесно стига до крайния възглед за общия произход на държавата и правото. Следователно за Келзен няма никакво съмнение, че, ако няма държава, не може да има действеност, т.е. ефективност на правото.

Собственият живот на позитивното право води началото си при Кезлен от така нар. основна норма. При Кант това са идеите на разума. Идеита на разума и основната норма са структуроопределящо съответно в естественото право и в юридическия позитивизъм. Но основната норма не принадлежи към позитивноправните норми. ,,Тъй като тя не е създадена в правна процедура, тя не важи като позитивна норма, не е постановена, а предпостановена.

Поради тази причина учените теоретици би следвало да се въздържат от всякакво по- нататъшно обяснение на основната норма. За Келзен тя е само една ,, опознавателно- теоретична хипотеза.

Оттук започват и съшествените разлики между философията на правото и юридическия позитивизъм. За Келзен философията на правото отговаря на въпроса какво трябва да е правото, или по-точно какво би следвало да е истинското, правилното, справедливото право.

Докато за юриста позитивист не съществува подобна опастност- да стигне до различни резултати относно дефиницията за правото. По тази причина чистото учение се въздържа от всякакво обяснение на това, какво е справедливост.За него е важно какво е правото, а не какво трябва да бъде. То задава въпроса за истинското и възможното право, а не за правилното право.

След смъртта на Келзен (19-ти април 1973г.) излиза от печат незавършеното му произведение „Обща теория на нормите”. То съдържа последната позиция на големия учен относно теоретично-нормативното интерпретиране на истинското учение за правото. Според него правната норма е нареждане (заповед) за нещо, което трябва да се случи. Този, който налага нормите, желае хората или отделно взето лице да има определено поведение. Следователно нормата е вид заповед само когато предписва общопозволено от гледна точка на позитивния правен ред поведение.

Специфично съществуване на дадена правна норма е нейната валидност. От валидността произлиза изискването за спазване и прилагане на нормата. Валидността се отличава от ефективността (действеността). Ефективността означава, че нормата действително се реализира, т.е. се спазва, а ако не се спазва, се прилагат санкциите, които тя съдържа.

В „Общата теория на нормите” Келзен разглежда съотношението между правото и логиката. Правните норми като предписания могат да са както правилни, така и неправилни, и тогава възниква въпросът как логическите принципи, и по-специално правилото за противоречеието и правилото за следтвието, могат да бъдат приложени към правните норми. Отговорът на този въпро е, че логическите принципи, ако не директно, то индиректно могат да бъдат прилагани към правните норми, в случай че те са приложими към правните изрази, които се съдържат в нормите и които могат да бъдат както верни, така и неверни. Ако две правни норми си противоречат, те не могат да бъдат признати едновременно за валидни.

Същевременно една правна норма може да бъде изведена от друга, когато описващите я правни изречения могат да се съберат (да бъдат обхванати) от един логически силогизъм.

Обаче за Келзен не всички логически принципи са приожими в правото. Проблем поставят т.нар. „нормативен силогизъм”, защото валидността на индивидуалната норма не може да се съдържа във валидността на генераланта норма и в истинността на изказването, защото валидността на дадена норма е обусловена от волевия акт, а не от мисловния акт.

Между валидността на генерална норма ( закон ) и валидността на индивидуална норма (прецедент) трябва да се установи човешко волево действие ( на съдията ). Следователно валидността на индивидуалната норма е предпоставена главно от волевия акт, а не толкова от общите разпоредби на генералната норма. Въпреки това Келзен съвсем не принизява ролята на генералната норма. За него признаването на генералната норма като предпоставка за налагането на индивидуалната норма е вън от съмнение. Другата предпоставка е волевият акт ( на съдията или адм.орган ). Съдията прилага генералната норма, но и същевременно създава индивидуалнан норма, и като че ли за нормативизма на Келзен този факт е от по-голямо значение. Според Келзен и неговата ОТН има условия за съответствието индивидуалната норма на генералната такава:

На първо място, когато индивидуалната норма е създадена от определен орган, който е упълномощен от генералната норма да наложи индивидуалната норма;

На второ място, когато констатираните от компетентния орган данни по казуса могат да се класират в съдържащите се в генералната норма данни за същия казус.

На следващо място, когато наложената като трябва правна последица в индивидуалната норма съответства на понятието трябва в генералната норма. Когато се обобщят (кумулират) тези предпоставки, тогава може да се говори за съответствие между индивидуалната и генералната норма.

С казаното дотук можем да обобщим кои са характерните белези на позитивизма от гледна точка на теорията на нормите: Първята черта е, че правните норми са човешки заповеди; втората е, че между правните и моралните норми не е нужно да съществува връзка; третият белег се състои в това, че анализът на тълкуването на понятията в правото трябва да се различава както от емпиричните изследвания на правото, така и от критичното оценяване на правото от гледна точка на морала или на други социални целеви представи. Четвъртата особеност е, че правото е затворена в себе си логическа система, от която посредством логическата дедукция се взимат правни решения. И петата черта на нормативния позитивизъм е, че моралните присъди са рационално неоснователни. Следователно чистият нормативизъм се различава от диалектико-материалистическия позитивизъм. Нормативният позитивизъм е и мотед за формулиране, интерпретиране и опознаване на законите, които се основават на принципа за правната сигурност. Най-опростената дефиниця за позитивизма пък е, че той зачита за норми само тези, които са признати от държавата за такива.

Келзен при всички случаи приема, че не всички правила на традиционна логика важат за правото. Изводът, че отношението на принудителното изпълнение (наказанието) към гражданскоправния неправомерен състав(престъплението) има не причинно, а нормативно значение, има особено значение за теорията на нормите. Той характеризира нормативността като водещо начало в правото, като критерий, който измества правилата на традиционната логика и налага свой собствен „живот”, свой начин на съществуване в правото.

Следователно всичко в правото, в това число и в правната емпирия, се преценява на основата на правната норма – тя е и критерий, и метод, и прицип. Фактически първият принцип на правото от гледна точка на теорията на Келзем е именно принципът на нормативността. Остава логическата консеквенция (изовд), която се прави на основата на прочитането и осмислянето на един или няколко текста от юридическия акт. Следователно логическото съдържание отличава правната норма от юридическия акт; който пък се третира като проява на човешката воля, материализирана със съответните правни форми.

От казаното дотук, тоест от двата труда на Келзен, че позитивизмът не може да се разглежда като единствено понятие. Под позитивно право се разбира установеното от социалания авторитет на държавта писмено, документално изразяване на юридически форми (закон, конституця, договор, правилник, заповед, присъда, решение, и т.н). Меродавният критерий за класифицирането на различните варианти на правен позитивизъм се състои в това, къде се откриват белезите на действителната екзистенция, т.е. фактическото съществуване на правото. За позитивистите фактическото съществуване на правото е установен от хората нормативен ред, който заплашва с принуда всеки, който нарушава този ред. Според Келзен и „Чистото учение” под „ валидност” се разбира винаги нормативната валидност – основанието за валидност се намира в нормата. За да бъде правна норма валидна, тя трябва да отговаря на критериите, които се съдържат в по-висшата по степен правна норма. Другата валидност е фактическата валидност, която се обективизира чрез емпирическо наблюдение или емпирически метод.

Изводът е,че една от най-важните разлики между позитивизма и нормативизма е тази за валидността. При позитивизма говорим за фактическа валидност, а при нормативизма валидността не може да бъде друга, освен нормативна. Другата разлика е, че нормативъзмът изтъква на преден план значението на правната норма за правото изобщо. Докато позитивъзмът залага на фактическото, т.е. на действителното съществуване и действие на правната форма.

Де факто позитивистите говорят повече за външните проявени форми на правото, отколкото за самото съдържание на правото, т.е. за правните норми. За позитивизма от голямо значение е въпросът за юридическите актове и затова тази проблематика е сравнително широко застъпена в теоретичните конструкции на класическия позитивизъм. Позитивни в така разбирания смисъл са всички включени в официалните сборници държавни договори, закони и наредби до тяхното отменяне, и то независимо от това, дали са били одобрени от адресатите на правото и дали изобщо намират реално приложение. С други туми т.нар правилата на хартия. Има, разбира се, позитивисти, които съзнават разликата между истинско право и формално право – когато примерно даден съдебен акт противоречи на закона или пък когато самият съд откаже да приложи закони. Следователно и позитивистите си налагат определени критерии за това, кое е право, не само от гелдна точка на формалните изисквания, но и от гледна точка на съдържателните му елементи.

Под позитивизъм в широкия смисъл на думата на понятието трябва да се разбира реалното съществуване, действителността на правото. Юристите позитивисти откриват позитивното винаги в някаква физическа реалност, лишена от абстрактните форми на идеалното. Според позитивистите правна норма не може да загуби своя характер поради това, че от някаква по- висша гледна точка трябва да бъде квалифицирана като неморална или противоречаща на нормите на естественото право. Те се основават не на постоянни признаци, а на променливи величини, които се извличат от емпирията – това, което конкретно е постановено по даден конкретен случай между дадени конкретни правни субекти. Докато, обратното, при естествнеоправниците правното съдържание има постоянни величини – това са правните принципи, неписаните правни правила, правните идеи, вечните положения и дори доктрините.

Следователно не би трябва да поставяме непреодолима разделителни линия между естественото право и философския нормативизъм, защото дадена теория е възможно да е подходяща за разглеждането на определен кръг въпроси, но да е неподходяща за друг кръг от теми като тези за същността на човешките права, основанието за правото, правните принципи и т.н. . Това означава, че желанието да се обхванат всички въпроси от общата теория на правото чрез матрицата на една-единствена теория води до големи трудности. Специално нормативизмът на Келзен е също така философкса доктрина, защото извежда общите положения над конкретните факти. Това учение е самостоятелно по отношение на останалите позитивистки теории, защото извежда правната норма като квинтесенция на всички правни явления, като единствена субстанция на правото. И затова можем да твърдим, че няма нормативизъм извън Келзен. Неговият нормативизъм е отделна система, отделна научна теория. Нормативизмът е позитивизъм само дотолкова, доколкото се основава на реално съществуващи явления, както общия позитивизъм. Но неговата стойност чрез учението на Виенския кръг е издигната на таква висота, че можем да твърдим, че нормативизмът се е отделил от първоначалния си корен и е започнал изргаждането на свои собствени постулати, различни от тези на общия позитивизъм. Нормативизмът на Келзен е най-висшата, най-интелектуална и задълбочена проява на философския позитивизъм, която има напълно самотоятелно място в цялата правна теория.

Една от най-важните научни характеристики на нормативизма е неговият аксиоматичен характер. Това означава, че аксиоматичният метод на познание е водещ при доводите на нормативизма. За понятието „аксиома” могат да бъдат използвани и синоними като постулат, принцип, правилно и т.н. . Основните изисквания към аксиоматичната система са следните: аксиомите трябва да бъдат независими една от друга; най-важното – да бъде непротиворечива; да бъде завършена и цялостна. От тази гледна точка нормативната система при Келзен е аксиоматична система, която почива на строи правила. Само за основната норма се твърди, че не се извежда от други норми или факти, а е предпоставена. След като веднъж тази хипотетична норма е предпоставена и съществува, целият правен ред се изгражда на базата на правилото, че всяка норма се основава на възникналата пред нея, която от своя страна предполага създаването на следваща норма, и т.н. Затова аксиомите се възприемат от нормативизма като очевидни истини.

Нормата в „Чистото учение за правото” има свой собствен начин на съществуване, тя е до известна степен еманципирана от останалите норми. Самият Келзен отбелязва, че не може да има разграничителна линия между правосъздаването и правоприлагането – всеки акт едновременно е акт и на прилагане на по-висша норма, и самостоятелен акт на създаване на нова норма. Новата норма се отличава от по-висшата по новото положение, което установява между правните субекти, с това, че предоставя нови субекивни права или правни задължения. Следователно всяка нова правна норма има своя самостоятелна характеристика, която я отличава от останалите норми дори и тогава, когато в най-голямата степен можем да говорим за безусловно прилагане на по-горната ( и по-старата) норма.

Като заключение можем да обобщим, че нормативизмът на Келзен и Виенската правна школа наистина е най-висшият и може би единствен нормативизмът в правната наука. Де факто с Келзен започва цяла нова страница в богатата история на правната наука. Неговата теореия е издигната до такава висота, че някои дори говорят за чистото правно учение като метафизика на правото, в смисля, че поставя началото на нещо ново, оригинално. Именно защото нормата, респективно нормативизмът, винаги ще присъстват в правната теория, затова и учението на австрийския учен е матафизика в контекста на познанието изобщо.