7. Юридически позитивизъм

Историята на правото и правната наука е изпълненеа с противопоставяне между двете главни направления– философията на правото и правния позитивизъм. Между философите на правото и позитивистите още се водят спорове кое право, кой метод и кой подход е валиден при изясняване на правната действителност.Следователно най-напред следва да се изясни какво се разбира под двете понятия. Философията на правото и правният позитивизъм са:

-две направления в правната наука;

-два подхода при изучаваненто на правната действителност;

-две правни школи, исторически развили се през вековете;

-два начина на правно мислене;

-два отделни научни метода, с които си служи правната наука.

Юридическият позитивизъм е тясно свързан с правната практика, с това, което мнозина квалифицират като юриспруденция. Неговият подход е емпиричен и исторически.

Позитивизмът е продължение на Историческата школа в правото, според която правото е един исторически факт и от простото установяване на този факт се извежда неговата сила и валидност.

Позитивизмът се опира на опита, на практическото осъществяване на правния процес, на третирането на правната действителност като рожба на държавната реалност, която не търпи критика относно това, дали дадаено правно действие е правомерно съгласно общ принцип или закон на разума и реда. Темите на позитивизма са предимно из областта на правната догматика, на правната техника, на практическото приложение на правните норми.

Юридическият позитивизъм също претърпява изменения в своето развитие. Съвременният позитивизъм дава верни отговори на редица въпроси из областта на юриспруденцията.

Той се оказва сравнително благотворно въздействие върху редица области на практическото право. Затова правният позитивизъм остава на нуво практическо,приложно, правнотехническо като подход към правната действителност. Поради това позитивизмът се основава на познанието чрез сетивно възприятие на правните явления. Заедно с това той използва в своето учение правилата на логикат и дори математиката, особено модерният позитивизъм, познат като неопозитивизъм. 

Когато обаче правният позитивизъм и догматизъм изоставят своите емпирически начала, тогава сме изправени пред т.нар ‘’ философски позитивизъм ‘’. Според него позитивното право е обективирано и фиксирано духовно съществуване. Това направление поддържа още, че правният текст е духовното съдържание на правото. Следователно модерният позитивизъм не само е формалнологическа система, поддържана от емпирични дадености, но и държи сметка за правото като духовност, като начин за духовно съществуване. У нас поддръжник на позитивизма е проф. Венелин Ганев.

ПРАВЕН ПОЗИТИВИЗЪМ И ФИЛОСОФИЯ НА ПРАВОТО

 Твърде дълго в правната теория са се водили спорове кое право има предимство – естественото или позитивното право, и от тук кой метод и подход е по-правилен за разкриване на същността на правото.

Специално в България с усилията на проф. Венелин Ганев и някои други видни учени от отрасловите правни дисциплини позитивното право и позитивноправният метод са имали надмощие.

Правната философия се е осланяла единствено на усилията на проф. Цеко Торбов. Затова са спомогнали редица прични, по важните от които са: влиянието на Германската позитивистичка школа в един продължителен период, а също и на марксисткия метод на познание, който също се осланя на позитивизма, и по-специално на неговото крайно направление – етатисткия нормативизъм; стремежът на новосъздадената трета българска държава да изгради ссвоя правна система и свои правни институции, което неизменно е свързано с възприемането и налагането на основните постулати на правния позитивизъм, и редица други по-малозначителни причини.

В какво се състоят основните различия между двете направления: дали те са само на ниво теоретични спорове, или имат и своите емпирико-практически предпоставки?

Един от най-видните представители на позитивизма и основател на Виенската правнотеоретина школа Ханс Келзен разглежда основните разлики и зависимости между двете понятия.

Според него учението за естественото право е от решаващо значение дотолкова, доколкото чрез него се разкрива отношението към позитивното право. За Келзен естественото право е също система от норми, които имат за източник природата, Бог или разума. Той открива разликата между тях във валидността, или по-точно в принципа за валидност, който при естественото право е материален принцип, а при позитивното право е формален. Той набляга на абсолютния характер на естественото право и оттук на абсолютната негова валидост за разлика от позитивното право, което има по-относителен характер.

Според Келзен това са две нормативни системи, които се различават по вида и начина на регулиране. Те се различават още по своите източници и по основанието за валидност.

Едната система (естественото право) търси корените на своята валидност в човешката природа и разум, а другата (позитивното право) – в задължителния характер на писаните правни предписания.

За Келзен естественото право е статична, а позитивното право е динамична. Въпреки че е привърженик на позитивното право, и Келзен признава, че това право е вид степен на реализация на естественото право.

Изводът е, че при всички случаи позитивното право има естественоправно основание.

Това право именно е носител на съзнание, което притежава и духовни сили, за разлика от формалната и материалната определеност на положителното правно установяване. Твърде често това правно установяване се крепи на фактори, които са извън природата на правото – политически, икономически и други емпирически обстоятелства.

Естественото право и съответно правната философия постая общите рамки и цели на правото, а конкретните задачи позитивното право трябва само да търси и поставя. Точно от тази абстрактност могат да се търсят евентуалните грешки на естественото право. Това е така, защото правната философия е начало за определяне на понятията „добро” и „зло”, „правилно” и „неправилно”, „справедливо” и „несправедливо” в правото изобщо. Докато естественоправното е абстрактно- рационално, то позитивистичното мислене е конкретно-формално.

При правната философия винаги е налице един извеждащ компонент, който се смята за повеля, за своеобраен закон. За някои основният закон е дълга, за други това е принципът на справедливостта. Изобщо субстанцията на това учение е позовавнето на непреходни стойности, на това, което се дефинира като закон на правото.

Въпросът за разликата между закон и право е въпрос на юридическото учение за методите.

В правната философия се прави разлика между закон и право, докато позитивизмът често отъждествява правото със закон, а крайният нормативизъм стига до известното съждение „извън закона няма право”.Известно време в началото на века теорията за естественото право бе изместена от силни позитивистки тенденции, върху които каза влияние и някои етатистки теории за засилената роля на държавата и др. След Втората световна война е налице съживяване на правната философия както в Западна Европа, така и в Америка. Основната причина се корени в вечните ценности и хуманистичния заряд.

В същното време на системата на позитивното право модерната правна теория отрежда ролята на догматична правна наука, служеща за обяснение на действията на правотворческите и правоприложните органи. Нейната конкретност и приложност се състои в това, че отговаря на конкретни практически правни въпроси.

И двете правни течения са дали видни свои поддръжници – учени, обогатили юридическта теория и практика с оригинални идеи. При изучаването на проблемите от общата теория на правото не би трябвало да се пренебрегва едното правно течение за сметка на друго. Въпросите, изискващи абстрактност на интерпретацията и по-общофилософски подход, задължават да се използва правно- философският метод, а тези, които налагат боравенето с конкретен юридически текст и конкретна юридическа практика, повеляват повече да се осланяме на позитивисткия метод