58. Аналогия в правото

 

Въпросът за аналогията в правото е част от въпроса за прилагането на правото.

 Фактически аналогията е вид прилагане на правото, която се характеризира с някои свои особености. Най-важната от тях е тази, че при аналогията вследствие на известна празнота в правото се прилага друга правна норма или правен принцип, защото за даден казус липсва правна норма, която да го уреди. Това е така, защото е невъзможно да се изчерпят чрез позитивното право всички възможности правни въпроси, които могат да възникнат в даден момент от време.

Известно е, че всяка правна норма е абстрактно правило за поведение. Като всяка абстракция и правната норма представлява обобщение, което се стреми да обхване колкото се може повече случаи под своята разпоредба. Обаче съществуват случаи, когато за даден казус липсва подходяща правна норма, с която да бъде уреден.

При аналогията, както и при правоприлагането се извършва творчески процес, прави се правен анализ на казуса и се търси правна норма за този казус.

Аналогията се извършва от правоприложителя (съдия, адм.орган). Тя трябва да бъде законосъобразна.

Аналогията обаче, не е допустима във всички отрасли на правото. Примерно в наказателното право не е допустима. Не може по аналогия да бъде осъдено лице, защото престъпление е само това деяние, което е обявено за такова по закона. Аналогията се прилага най-често в гражданското право.

В основата на аналогията като средство на юридическо тълкуване лежи приликата между уредения със закон фактически състав и онзи, който не е уреден, но следва да бъде уреден, тъй като според законите съдът няма право да отказва правосъдие с мотива, че законите не предвиждат правни предписания за уреждането на този фактически състав. Аналогията спомага да се извлече необходимото правно предписание от действащото право на страна, което става на основание на принципа на равенството на двата фактически състава.

Аналогията бива два вида – аналогия по закон (analogia legis) и аналогия на правото (analogia juris).

Аналогията по закона е налице тогава, когато за даден случай липсва правна норма и се търси друга правна норма която да замени липсващата. За да се приложи аналогия по закон, двата случая трябва да са сходни в своите най-общ, най-съществени белези. След констатирането на сходството, правоприложителят прилага правната норма на уредения случай за неуредения случай. Следователно това е възможно само когато неуредените случаи не се различават по същество от случая, за който правното предписание е било създадено.

При аналогията на правото липсва изобщо правна норма в позитивното право. В този случай случаят се решава според принципите на правото – справедливост, равенство, разумност и моралност на човешките постъпки). Следователно постоянните и непреходни правни ценности са източниците на позитивното право.

Първо се прилага аналогия по закон, ако няма аналогия по закон, се прилага аналогия на правото.

 Особен случай на правоприлагане представлява и аргументът на противното (argumentum a contrario). При него правоприложителят следва да констатира не известно равенство между двата случая, както е при аналогията, а точно обратното – пълна противоположност между два казуса, два случая.

При аргумента на противното се сравняват уредените случаи с неуредените и след като се намери, че между тях съществува съществена разлика, се изключва всякакво отнасяне на разрешението на уредените от закона случаи към неуредените.

Фактически при аргумента на противното се прилага обратното правило на това, което съществува за уредения случай.

Аналогията и аргументът на противното не са способи за тълкуване на правото, а форма на правоприлагане. Те са практически правила, подпомагащи правоприложителя в процеса на реализация на позитивното право, и правно допустими средства, разрешаващи многобройните и разнообразни ситуации в правната действителност.