56. Правораздаване

 

Темата за правораздаването е важна поради няколко причини:

1.Преди всичко, чрез правораздаването се осъществява една важна държавна функция, което отрежда кому принадлежи дадено право.

2.Правораздаването показва дали едно общество е създало справедлив ред, дали правните усбекти могат да искат и да получават справедливост.

3.Посредством правораздаването се осъществява контролът върху цялата държавна реалност, то коректив на всеки един държавен акт.

4.Смисълът, да се пише за правораздаването, има и съвременен, практически контекст.

Става дума за европейската перспектива на българската държава, в светлината на европейските изисквания за добро, правилно, разумно и справедливо правораздаване.

Следователно правораздаването не е само функция, технология и позитивно право, но и ценност, принцип, базис на всяка модерна демокрация.

 Принципът за справедливостта при правораздаването е основен. Справедливостта в правораздаваенто означава, че всички съдебни решения се приемат безусловно от участниците в даден съдебен спор, всекиму според заслуженото.

Правораздаването е специална функция на съда. Правораздаването е право и задължение. Компетентността е правният статус на субектите в публичното право. Самият правен статус е сбор от правата и задълженията. Правораздаваенто е едно право, което принадлежи само и единствено на съда. Правораздаването е осъществяването на съдебната функция на държавата.

Правораздаваенто е решение на спор само и единствено от съда. Само на съда и на никой друг орган принадлежи това специално, конституционно гарантирано и изведено като принцип на всяка модерна правова държава право.

Правото на правораздаване е едно публично право, защото се упражнява в сферата на публично-правните отношения. Главен източник на това право е Конституцията, затова то е едно конституционно гарантирано право.

Освен, че е право, правораздаванео е и задължение. Съдът е длъжен да правораздава.

Първо, защото така изисква принципът за разделението на властите. И второ, защото на него е поверена публичната функция да разрешава спорове и да следи за законността в държавата.

Защитата на правата на гражданите и на другите правни субекти се осъществява посредством функцията на съда – да решава спорове или да налага наказания, т.е. да правораздава.

В тази връзка е и употребата на израза „призвана”, използван от конституционните съдии.

Принципът, че само съдът правораздава, се извежда, както вече бе изтъкнато, и от общия принцип за разделението на властите. Съгласно него, на всеки титуляр на властта се повреява една-единствена функция. Две функции отделните титуляри на власт не могат да осъществяват, всеки орган е длъжен да съблюдава една функция и само тя да му възложена.

  • Трябва да се прави разлика между общото задължение на съда да правораздава и това, че съдът действа, когато бъде сезиран. Съдът не действа служебно, той не се самосезира, не започва своята работа по своя инициатива. Функцията по правораздаването започва да се осъществява едва след като съдът бъде конкретно оправомощен (сезиран) от субектите, които се конституират като страни по делото (в наказателния процес – обвинение и подсъдим, в граждански процес – ищец и ответник).

Така е и при конституционното правораздавне – Конституционният съд (макар че е извън съдебната власт) има правото (и задължението) да разгледа съответно конституционно дело, след като бъде сезиран от органите, посочени в основния закон (тези, които имат правото да се обърнат към Конституционния съд).

Следователно, правораздаваенто като право и задължението на съда е основният елемент от неговата компетентност. Другите елементи са от неосновно естество и произтичат от съответните конституционни и законно норми – например определянето на самостоятелен бюджет, назначаването и освобождаването на магистрат и др.

Компетентността е предпоставка за изпълнението на функцията.

Като функция, правораздаването изразява валидността на правото, показва кое в правния мир е валидно, като се приема, че валидно е това, което е постановено от съда. Задачата на тази функция е да решава конкретни житейски случаи, докато функцията на законодателството се заключава в дефинирането на общи и в значителна степен абстрактни правила за поведение.

Обичайно правораздаване и конституционно правораздаване /видове правораздаване/

 1.Гражданско, наказателно и административно правораздаване: Разделянето на правораздаването на четири вида е по материален критерий, то е по „материално разделение”, според материята на третираните казуси, по които съдът се произнася.

Има разлика между правораздаване и съдопроизводство. Правораздаването слага край на съдопроизвдоството, а последното е система от процесуални норми, които характеризират технологията на протичането на един съдебен процес. Правораздаването се разделя на различни видове, според предметния признак – т.е. какъв е предметът на спора, по който съдът ще се произнесе окончателно с правораздавателен (съдебен) акт.

  • Гражданският процес започва след съответния иск от носителя на нарушението материално частно субективно право. Задачата на съда е да установи истинността на твърденията на двете страни – ищец и ответник, и да постанови съдебно решение. Самото решение се позовава на материалния граждански закон, но с него се създава една нова индивидуална правна норма.

Мнението на съда има официален характер, защото произлиза от специален държавен орган, натоварен със специални функции.

Проблемна е темата относно това, съществува ли правораздаване в така наречените „безспорни“ производства в гражданския процес. Тези актове – изпълнителен лист – нямат силата на присъдено нещо. Оттук можем да направим заключението, че същинското правораздаване по граждански дела се проявява само в спорни производства, завършващи със съдебно решение, което има силата на присъдено нещо.

  • Съвсем други неща са предмет на разглеждане при наказателното съдопроизводство.

То възниква, когато съдът бъде сезиран от органите на обвинението (прокуратурата) при наличието на едно неправомерно деяние (престъпление). Наказателното производство има за цел да установи две основни неща: дали е налице престъпление и, ако има данни за това, да присъди справедливо и законосъобразно наказание за извършителя на престъплението.

Тук правната норма се проявява в следното: тя констатира съществуването на едно неправомерно деяние, наречено „престъпление“, и задължава извършителя на престъплението да понесе санкцията, която съдът му е наложил.

Друго естество имат актовете на наказателния съд, с които се решават временни въпроси на наказателния процес.

Можем да направим известна аналогия между несъщинско гражданско правораздаване и несъщинско наказателно правораздаване. И двете фиксират и визират обема от права и задължения, които имат еднократно приложение, и затова този обем е по-малък по съдържание от целия обем от права и задължения, които се определят с крайния, същински акт на правораздаване.

Наказателният съд реализира юридическа отговорност. Юридическата отговорност е конкретното битие на абстрактната правна норма. Юридическата отговорност се реализира, като се приложи санкцията, която притежава чертите на една правна норма.

  • Административното правораздаване е по-особен вид правораздавателна функция.

То притежава чертите на съдебен контрол върху актовете на администрацията. В този смисъл правораздаването е и средство за защита на правата на гражданите от посегателствата на администрацията върху тяхната лична сфера. За административното производство са създадени специални административно-процесуални норми, които уреждат технологията на административния процес, а когато липсват съответните норми на административно-правния процес, се прилагат гражданскопроцесуалните норми.

Съществуват всеобщи начала-принципи на правораздаването, които са валидни за всеки отделен вид правораздаване. Основният е принципът на справедливостта, който има две измерения – като право, принадлежащо на всеки човек, да иска и да получава от съда справедливост, и като ръководно начало в дейността на съда, и най-вече при постановяването на правораздавателния акт. Други принципи, които са валидни за правилното осъществяване на функцията на съда, са: принципът на равенство между страните и принципът на разкриването на обективната истина. Това не са просто отраслови принципи, а са валидни, приложими и задължителни за всяко правораздаване – гражданско, наказателно, административно.

  1. Конституционно правораздаване: конституционното правораздаване е новият институт на правовата държава.

Самото конституционно правораздаване е било непознато на старите конституционно системи. За първи път се институционализира в Германия и Австрия през 50-те години на миналия век. В България то се легитимира с Конституцията от 1991г.

Особеното при този вид правораздаване е, че то е изправено пред деликатната ситуация да извършва преценка на държавни органи, които са и политически субекти – като парламент, правителство, народни представители и др.

Съгласно българското конституционно устройство, Конституционният съд на Република България е самостоятелен правораздавателен орган, който обаче, не е включен в обхвата на съдебната власт.

По своята същност Конституционният съд е правораздавателен орган – решава спорове по повод тълкуването и прилагането на конституционни текстове. Същевременно, той дава оценка относно конституционносъобразността на актовете на Народното събрание.

Има две теории относно същността на Конституционния съд. Според едната, КС е правораздавателен орган, който осъществява особено правосъдие, а според другата – той е особена юрисдикция, която служи за контрол върху други органи.

Създаването на този орган има и едно основно обяснение – известно е, че невинаги отговарят на изискванията на точност спрямо основния закон, на прецизен юридически език, на правилно тълкуване на правните понятия, на взаимна противоречивост между тях.