54. Правоприлагане и юриспруденция

 

Както е известно, позитивното право има две големи области – правосъздаване или нормосъздаване и правоприлагане.

Двете области изпълняват различни функции. Правосъздаването и правоприлагането отговарят и на принципа за разделението на властите, според който принцип една власт (законодателната) санкционира законите, а другите две (изпълнителна и съдебна) ги прилагат.

Правосъздаването и правоприлагането като функции на позитивното право представляват две отделни, независими страни на правната система. Докато правосъздаването е ориентирано повече към полагане на основните на позитивното право, то правоприлагането изпълнява вече наложеното право.

Правоприлагането е част от юриспруденцията (юридическата практика).

То е организационната страна на привеждане на освноните насоки на юриспруденцията.

В същото време правоприлагането служи като един от източниците за формиране на валидната воля за взимане на законодателни решения, защото правоприлагането е неизмено свързано с правната емпирия (юридическия опит). Същият този опит е база за формирането на правно валидни решения в позитичното право. Юридическият позитивизъм търси корените на правото в правната практика, докато за философията на правото източник на правото са неоговите метафизически дадености. От тази гледна точка въпросът за правоприлагането е въпрос на позитивноправно третиране на юридическия опит, на правнотехническо разяснение на този процес. При него се прилагат известни правила, свързани с правноорганизационното и техникоемпирическото материализиране на правото.

Правоприлагането е процес на реализация на правните норми при осъществяването на дадени юридически факти. Този процес може да се извърши от физически лица, държавни органи, юридическо лица – от всички правоспособни правни субекти. Следователно правоприлагането е дейност по реализация и на субективни права на правните субекти. В по-тесния смисъл разбирането е, че правоприлагането е реализация на правните норми от съдебните и административните органи.

Затова се различава правоприлагането на частноправните субекти от правоприлагането на съда и изпълнителната власт.

В този смисъл правоприлагането се подчинява на определени правила и принципи, които са основни начала на всяка правоприложна дейност – обективност, равнопоставеност, гаранция за правото, придържане към правната норма. Затова при решаване на всеки конкретен казус се поставят два въпроса – за управленско усмотрение и за собствено съдийско убеждение. Преценката на факти и обстоятелства, които се извършват, имат своите граници. Затова може да се говори за свобода, предоставена в рамките на правомощията на двете власти.

Правоприлагането като реализация е превръщането на абстрактната правна норма в конкретни материални прагматични установявания.

Правоприлагането е и оценка, която се извършва от правоприлагащия орган, относно конкретния казус и относно това, с каква правна норма той ще бъде разрешен, т.е. да се намери най-подходящата за тази казус правна норма. В този смисъл от значение са и правната култура на правоприложителя, умението му творчески да прилага всяка правна норма. Изводът е, че правоприлагането не е само правнотехническа, но и оценъчна, интелектуална дейност.

*Правоприлагането преминава през три по-главни етапа:

1.Установяване на фактически обстоятелства по казуса. На този етап трябва да се съберат всики факти по делото – процес на събиране на доказателства и установяване на обективната истина. Въз основа на посочените доказателства правоприложният орган прави своите изводи. Доказателствата са правен израз на фактическите обстоятелства. За да се достигне до обективната истина, е нужно да се съберат колкото се може повече доказателства, а правоприложният орган от своя страна има компетенцията да определи дали едно доказателство ще бъде включено към доказателствения материал по делото.

2.Избор на подходяща правна норма, приложима към конкретния казус. Правоприложният орган на базата на събраните доказателства трябва да прецени коя правна норма е най-подходяща за уреждането на въпросния казус. Именно тук се проявява творчеството на съдията или ад.орган.

В т.нар. common law system съдията има правомощието прилагайки правната норма да създава нови правни норми – издаване на прецеденти.

С избор на правна норма се дава правна преценка на конкретния казус.

3.Издаването на правоприложен акт е заключителният момент от правоприлагането.

Властническите правоприложни актове биват два вида – административни и съдебни. Едните са актове на изпълнителната власт, а другите на съдебната власт. Всеки праворпиложен акт е индивидуален юридически акт, защото съдържа конкретни признаци относно всички онези юридически факти, въз основа на които той се издава. Правоприложният акт трябва да бъде в съответствие с изискванията на нормативните актове и затова се говори за законосъобразност на индивидуалните актове.

Относно природата на индивдиуалните юридически акове има спор в правната теория, доколкото е налице спор относно генералните (общите) и индивидуалните норми. Съдебният акт е вид индивидуален юридичесики акт и държавновластническо волеизявление на съда, с което той реализира функцията си да правораздава. Съдебните актове биват три вида – определения (по хода на делото), решения и присъди (по решаване на делото).

А Административният акт е властническо волеизявление на орган на държвно управление, издадено въз основа на рамките на закона, което едносранно предизвиква правни последици в сферата на изпълнително-разпоредителната дейност.

Всеки правоприложен акт следва да притежава определени атрибути: предмет, адресат, орган, който го е издал, описание на фактически обсоятелства и т.н.

От гледна точка на това, коя част от правната норма прилагат, правоприложните актове се делят на такива, които прилагат диспозицията, и други, които прилагат санкцията на правната норма.