47. Презумпция и фикция в правото

Презумпциите и фикциите са особен вид юридически факти. Те спадат към особеното проявление на дадени факти, фактически реално могат и да не настъпят или въобще не са настъпили. Те се признават от законодателя с цел защита на правния интерес на правните субекти или разрешаването на даден правен въпрос. По този начин те се включват към позитивното право и сужат за пораждането на правни последици.

Презумпцията е предположение, въздигнато в юридически факт. А фикцията е неистина, въздигната в юридическия факт. И при двете е налице съзнателно отклонение от реаланта действителност и служат за постигане на желани от законодателя цели. Фактически те са включени към правните норми, т.е. те са елемтни на правните норми.

По своята правна природа презумпциите и фикциите представляват предположения свързани с правни норми.

При презумпцията(presumptio-предположение) се заменя един юридически факт и посредством нея се постигат определени правни последици при наличието на други юридически факти. Презумпцията предполага, че нещо е станало в правната действителност така, както жеале законодателят, което се извежда логически на базата на други факти. Прави се логическа връзка. Търсят се логически последици.

Презумпциите в правото са предположения, свързани с процеса на доказването. При тях въз основа на съществуването или липсата на определени юридически факти се право предположение за наличието или липсата на руги проблеми на правното регулиране.

Презумпциите биват няколко вида – общи и конкретни, фактически и юридически, оборими и необорими, материални и процесуални.

  • 1.1. Общи презумпции са тези, които действат без оглед на правния отрасъл, приемерно се предполага, че прваните субекти знаят законите и поради това незнанието на закона не ги оправдава при извършване на перавомерни правни действия.
  • 1.2. Конкретните презумпции са специални презумпции. Те действат в даден отрсъл на правото и пораждат специална категория правоотношения.
  • 2.1 Фактически – извършват се от правприложния орган на базата на други юридически факти. Представляват заключения на правоприложителя, на базата на които се разрешава даден казус. Наричат се още „човешки презумпции”.
  • 2.2. Юридически презумпции (законови презумпции) – извеждат се от нормите на правото пряко. Например, ако даден факт е настъпил, се предполага, че съществува и друг, презумптивен факт, който е юридическа презумпция. Например – баща на детето се смята съпругът на майката, ако е родено по време на брака или до триста дни от неговото прекратяване.

 

  • 3.1. Оборими презумпции (с възможност за опровергаване) са тези, за които правото допуска да бъдат оборени. Оборима е известната презумпция за невиновност, за която се допуска тя да бъде опровергана (оборена) със средствата, предвидени в Наказаелнопроцесуалния кодекс.
  • 3.2. Необорима презумпция – законът не допуска по никакъв начин да се обори тази презумпция. Например дългът се смята за изплатен, ако е налице разписка за това.

 

  • 4.1. Процесуална презумпция – характерна е за процесуалнтото право. Най-известната оборима процесуална презумпция е презумпцията за невиновност на обвиняема до доказване на противното. Тази презумпция дава съответните процесуални права на обвиняемия, най-важното от което е, че доказателствената тежест пада върху ищеца.
  • 4.2.Материалните презумпции са характерни за материалното право.
    При фикцията (figere – измислям) един несъществуващ факт се представя за съществуващ. Например фикцията за неродения – заченатият се смята за роден и добива право на наследство, ако се роди жив. Подобна е фикцията и за осиновения, както и за децата, които имат кръвна връзка с родителя. Целта е да се признават определени права на правните субекти, за да могат по логически път да се уредят правните въпроси.

При фикциите в правото са налице два основни елемента, които съществуват едновременно (кумулативно).

А)субективен елемент, който по поределен начин засяга реално съществуващите факти. Той се определя като гносеологически елемент;

Б)Телеологически (целеви).

Гносеологическият елемент се състои в съзнателното обективно отклонение от реалната действителност. Това означава, че в случая е налице незнание от предполагащиия субект.

Теолеологическият елемент е онова, което оправдава това съзнателнот отклонение от реалната действителност. Той се свежда до някаква особено значима цел на правното регулиране, някаква особено значима ценност, която е особено важна за законодателя.

Тази особено значима цел позволява да се обхване синтетично и творчески реалната действителност и въпреки отклонението си от нея крайните правни последици все пак много повече съотвестват на логиката и идеалите на правното регулиране.

Отклонението от реалната действителност обаче не е неограничено – границите му се предопределят от телеологическия момент (от целта). Целта е да се осъществи справедливо и много по-ефективно правно, регулиране.

Основна разлика между фикцията и презумпцията е в степента на вероятност. При презумпцията се предполага, че нещо в правния мир е настъпило така, както законодателят иска. При фикцията законодателят знае предварително, че това, което приема за фикция, не е така. Но го приема за истина.

Презумпциите и фикциите затова са определени правнологически конструкции, с които се постигат дадени цели, допустими за правото.