4. Подходите към правото

Въпросът за подхода към правото е генетично и функционално свързан с въпроса за правната същност. Подходът е начинът на конкретизиране на предмета на научни изследване. Подходът към правото е резултат от разбирането за смисъла на философския източник на правото като системно явление. В различните периоди от историческото развитие на правото, то се обяснява по различен начин.

Исторически – В най-дълбока древност същността на правото се извежда като божествена креация, по късно от природния закон, по-натам чрез морала. Класическото естествено право извежда правнада същност чрез различни етични ценности. От епохата на Просвещението и след Кант трайна тенденция е разбирането за правото, в което неизменно присъства човешкия разум. В резултат от съвременни позитивисти като Нийл Маккормик и Мишел Тропер.. са позитивисти. Всички изброени подходи съдържат свои силни и слаби страни.

Похдодът варира според конкретната историческа епоха, но и според виждането на изследователя за най-същностните страни на правото като система. В рамките на общата теория на правото подходите играят ключова роля, защото разкриват богатството и сложността на правото. Със сигурност всички подходи, които обхваща ОТП, не могат да бъдат изброени, но имат определяща методологична функция за останалите науки. Тя се изразява в изграждане на понятиен апарат и разкриване на връзките между понятията. Затова подходите, които ОТП разработва и аргументира, са ключ за придобиване на знания от другите науки.
Подходът е различен от метода и подходът предопределя метода. Различните подходи в рамките на правопознанието не само почиват на различна концепция за правото, всички те разкриват една страна от многообразната същност на правото, затова водеща парадигма в рамките на правната теория е тяхното съвместяване. Към едни явления е приложим един подход, а към други е плодотворен друг подход. Характерна черта на подходите към правото е опитът да систематизират познанието. Системният подход към правото разглежда правото като взаимосвързана система с останалите социални регулатори, едновременно с това системният подход към правото разработва онтологични и гносеологични въпроси чрез социология, история и антропология.
1.Философският подход към правото. Въз основа на философския подход към правото като начин на правно мислене се установява философията на правото.
Философският подход се основава на естественото право като система за научна интерпретация. Основният въпрос, на който търси отговор философският подход, е свързан с легитимността на правната действителност.
Правото се разглежда като идеална истатична система от идеи, ценности, принципи и правила в този ред, които са зададени за човека. Любомир Владикин нарича този подход философско-спекулативен. Според този подход позитивното право е подчинено и е материализация на естественото право. В рамките на философския подход най-общо могат да се обособят три етапа:
1)Божествено право;
2)Закони на природата;
3)Повеля на човешкия разум.

Силната страна на този подход е търсенето на смисъл извън човека в нещо, което го предхожда.
Основният въпрос, на който търси отговор правната философия, е: кой е метафизичният – идеален критерий на правото, чрез който то получава своята легитимност и оправданост.
Философията на правото е науката, подходът на мислене, а естественото право е системата, която служи за основа на научната интерпретация. Системата на естественото право също има свои представители. Джон Финис и Роналд Дуоркин са представлите на същия подход, защото намират принципи, които предопределят правния ред.
Финис намира правната обосновка в редица блага, които поради общата си форма не могат да са критерий за справедливостта като традиционен критерий на естественото право. Дуоркин разбира правото като интегрирано цяло на норми и принципи.
Типично за философския подход е съществуването на морални ценности, които са обективо зададени и определят смисъла на правото.

2.Позитивно-правен подход – за да се избегне статиката на естественоправното мислене, правният позитивизъм насочва внимание само към съществуващото положено право.
Този подход се основава на описателния метод в природните науки през 19-ти век. Описателният метод, приложен към обществената реалност, дава правно-позитивисткия подход.
Позитивизмът е философско направление и повече познавателен метод, според който научното познание е независимо от каквата и да било метафична хипотеза.
Философският позитивизъм, като философско учение присъства в изграждането на две направления в правната наука – правния позитивизъм и правният социологизъм.
Фундаменталанта разлика между тях се свежда до нивото на валидиращата основа на правния ред. Основната разлика на позитивисткия и философския подход е оптиката на изследваното явление. Философският подход разглежда правото като цялостна система. Позитивисткият подход се занимава с основанията за валидност на отделната норма.
В рамките на позитивисткия подход също могат да обособят три етапа:
1) Ранен-класически период (Джон Остин, Джереми Бентън),
2) Нормативизъм (Ханс Келзен) и
3) Свъременен правен позитивизъм, чийто основоположник е Хърбърт Харт.
Методологичните позиции на правния позитивизъм изместват центъра на въпроса за смисъл-проява (елемент), към структура-елемент. Традиционният правен позитивизъм си остава нормоцентричен. Въпросът за единния смисъл на правния феномен се измества в смисъла на отделната правна норма, и то в разбирана в нейната логическа структура (хипотеза-диспозиция-санкция). Съществена разлика за задължителността на конкретката правна норма има правният нормативизъм, който е разгледан от Димитър Радев.
Тези два подхода са основата за правното мислене но тяхното синтезиране довежда до нови по-плодотворни обяснения за правото.

3.Социологически подход към правото.
Този подход се основава на обществото, обществения живот, обществените представи и човешкото съзнание.
Родоначалник на това направление е Макс Вебер. Този подход стои най-близо до позитивния подход към правото.Социологическият подход утвръждава взаимозависимостта на индивидите и групите, която е основа на обществото и правото.
Социологическият подход разглежда правото като една от социалните нормативни системи наред с обичаи, религия, морал, които се намират в постоянно взаимодействие.

Последовател на съвременната социология на Конт Леон Дюги твърди, че правилото на правото е в самото общество. За Дюги законът е само начин да се изрази правилото на правото, защото той само констатира правото, но не го създава.
Този подход има за безспорна силна страна относителността на правото и влиянието на социалните факти. В резултат социологическият подход свързва в себе си черти на ‘’е’’ и ‘’ трябва да бъде ‘’.
Виден представител на позитивистко-социологическия подход е Хърбърд Хард. Подходът на Харт към правото търси обединение на валидност и легитимност като качества на правния ред. Цялостната концепция към правото се насочва от описание към обяснение и интерпретация.

4.Правен психологизъм.
Този подход е разбработено от Лоен Петражицки. У нас то се поддържа от Живко Сталев.
Според този подход човекът е био-социално програмиран. Той се ръководи от съзнателни и несъзнателни преживявания на психиката.
Основните два фактора, които управляват човешкото поведение, са интерес и страх. Това разбиране за био-социалната природа на човека не трябва да се преувеличава.
Този подход обръща прекалено голямо внимание на човешките емоции и пренебрегва определящата за правото роля на човешкото съзнание. В резултат на развитието на теорията на Петражицки се утвръждава многобитийността на правото.
Правото има свое философско, социално, психологическо, материално- институционализирано битие. В резултат нормативното обяснение за правото се оказва недостатъчно. Налага се подхода на системната аргументативна рационалност. В резултат правната норма се определя чрез смисловата принадлежност към правото, а не обратно.

5.Системен подход: преобладаващо място днес има системният подход към правото, който се утвръждава от средата на 20-ти век.
Според него правото е съгласувана и интегрирана система, която влиза в отношение с други елементи и системи. Специфичният смисъл на системата не са нормите като правила за поведение. Правото има смислово-изграждащот ядро, което непременно присъства в него и му придава съответната специфика.Това се постига чрез търсене смисловата основа на правото чрез други смислови съставки на правния ред, рез правните принципи.
Системната рационалност („холистиен” подход) насова изследванията на правото към взаимодействие със социалните науки.
Другата особеност на този подход е възприемането от почти всички съвременни теоретици на т.нар конструктивизъм или концептуализъм. Тази специфика на обекта – правото – определя и спецификата на предмета на изследване на правото чрез правните принципи. Те са отправна точка за юридическо мислене и конструиране на правото и правната система, която е крайна степен на юридическо конструиране и в същото време – отправна точка за практическо и теоретично юридическо мислене.
Системният подход обръща гледната точка към правото, определяйки правната норма посредством нейната смислова принадлежност към правото, а не обратно. А тази смислова принадлежност на нормите към правото се корени в правните принципи.
Подходът към правото в съвременната обща теория на правото е обяснителен. Приема се схващането за многоаспектното битие на правото. Правото разглежда онтологични и гносеологични проблеми.
Според Венелин Ганев трябва да се намери върховно начало във факти, които са статични и хетерономни по отношение на съдържанието на правото, за да се обоснове задължителността на правната реалност.

6.Херменевтичен подход – развитието на обяснителния подход към правото довежда до възникването на нови подходи. В правото се обособява и т.нар. херменевтичен подход.

От 50-те години на миналия век правно-херменевтичния подход е водеща социална парадигма в обществените науки. Правната херменевтика е фундаментална философия на познанието и изследва скрития смисъл на правото. Тя го извлича от дълбочината на явленията, а не от повърхността.
Затова се определя като философия на познанието.
Правно-херменевтичния подход търси смисъла на правните разпоредби, изведен от смисъла на правото като социален феномен. В резултат правото представлява отношение към социалната реалност(правна действителност), а не самата реалност.
Херменевтичният подход към правото се фокусира върху въпроса как се формира смисълът на нормативните правила за поведение, но изведен от смисъла на правото, на цялото.
Под въпрос се постява какво обособява правото смислово и как се полага правният смисъл. Изследването на смисъла на правото чрез езика пренареджа научното познание. Правото не е веднъж зададено, а е израз на познание и отношение към действителността. Свързват се онтологични и гносеологинчни въпроси.
В рамките на правната херменевтика съществуват две основни направления.
6.1. Първото е лингвистично и се формира около философията на Гадамер. Определящо за херменевтичното направление на Гадамер е словесната среда, от която се разгръща целият ни опит за света и по-специално херменевтическият. Езиковата традиция обаче е обвързана с определен възглед за света, който зависи от културно обусловени стандарти за истина. Затова тази линия е критикувана, че не може да бъде исинтска основа на хуманитарното знание, само тя не може да бъде носител на смисъл и да аргументира. У нас това направление се представлява от Жана Шаранкова. Въпросът, който обсъжда авторът, е как се разбира правния смисъ. Освен правната норма се разглежда и юридическото мислене като рационална интелектуална дейност.
6.2.Второто направление на херменевтичния подход е свързано с концепцията на Пол Рикьор. Според него интерпретацията е трудът на мисълта, който е в дешифрирането на скрития смисъл в явния, в разгръщането на нива на значение, съдържащи се в буквалното значение. Това направление се формира около теорията на наративната кохерентност на Роналд Дуоркин. В това направление се вписва и социалната теория на Юрген Хабермас за нормативния дискурс. Приносът на това херменевтично направление е в преодоляване на чисто лингвистичния похдод и на отказа от логически аргументи. Логическата обосновка е особено необходима на правото с оглед задачата му да е общностен ценностен регулатор на обществените отношения. Съответно от смисловата обосновка на правото се отива към смисъла на правните принципи. У нас представител на това направление е Михайлина Михайлова. Близки методологични позиции поддържа и Лъчезар Дачев, Светла Маринова. И за двамата автори правото има своа онтологичен смисъл, има своя матрица и код. Той е смисълът на правото, който предхожда смисъла в правото.
Трансформацията на херменевтиката във философията е заложена във феноменологията.
7.Едно стеснение и продължение на правната херменевтика представлява правната феноменология. Феноменологията дава един друг подход към правото след нормативизма, който търси ключ към битието на правото в смисъла на явлението.
Правната феноменология проблематизира отношението ,,факт-същност ‘’ чрез водещата роля на човешкото съзнание. Феноменологичния подход търси смисъла на правото и на неговите проявни форми.
Правните принципи представляват най-пряко отражение и аргументиране на феноменологичния подход към правото. Основоположник на модерната феноменология е Едмунд Хусерл. Според нео светът ни е даден чрез феномените на съзнанието.

Феноменологията е наука за познавателните феномени в един двоен смисъл – за познанията като явления, представи, актове на съзнанието, в които се представят предметности, а и от друга страна, за самите тези предметности като представящи се по такъв начин.
За Хусерл главна задача на феноменологията е откриване на същността и стукрурата на познанието и на мисленето, да се обясни смисълът, благодарение на който светът по начало е действителен за всеки човек.
Мартин Херйдегер твърди, че преживяването е винаги свързано с акта на познанието, а познанието от своя страна е свързано с разбирането. Хайдегер възражда старата идея, че интерпретацията на текстовете е фундаментално кръгова. Така е и със смисъла на правото и на правните принципи като негови опорни положения, не идеи.
Определяща роля има човешкото съзнание. Битието на правото е ред между ,, аз и другите ‘’, затова според феноменологичния подход правото има свое битие извън закона.. има своя субстанция и смисъл, който е резултат на съвместния живот между хората. Този смисъл е зададен, но и зависи от човека и неговите общности. Чрез този подход правото има свой собствен смисъл, който е стабилен и единен. Едновременно с това правото следва динамиката и на другите социални системи, от които черпи своето съдържание.
Феномен – явление на съзнанието.