39. Съдебен прецеден и правен обичай, други източници на правото

 

Съдебният прецедент заема особено място като основен правен източник в англосаксонската правна система. Англосаксонската правна система включва правните системи на англоговорещите страни и страни като САЩ, Канада, Великобритания, Индия, Автралия и други страни със смесена правна система.

По същество съдебният прецедент е решение на съда по конкретно дело, което добива задължителен характер за всички онези съдилища, които в бъдеще ще решават подобен казус на този, по който е постановено това съдебно решение, на което се признава качестворо на съдебен прецедент. Това съдебно решение обвързва останалите съдилища – то се явява като модел, като образец за решаване на входни дела. Идеята е, че всички лица, които са извършили закононарушение, да се третират по подобен начин. Съдебният прецедент изразява идеята за справедливост и еднаквост при третиране на закононарушители.

Следователно при съдебният прецедент съдът законодателства – той създава юридически актове, които имат силата на правни норми. Доколко това противоречи на принципа на разделението на властите, е отделен въпрос, но съдебният прецедент се е наложил исторически като основен елемент на английската юриспруденция.

В романо-германската правна система съдебният прецедент не е източник на правото или поне не в такава степен има силата да обвързва съдилищата.

Другият известен исторически източник на правото е правният обичай. Правният обичай е основният правен източник в религиозните правни системи.

Тук следва да направин едно уточнение, а именно да се прави разлика между обичай и правен обичай. Обичаят е правило за поведение, което се е наложило в обществото вследствие на многократното му приложение. Обичаят отразява традиция, приемственост при възприемането на различни модели за поведение. И правото, и обичаят е нормативна система, но, докато правото е писана нормативна система, обичят е неписана система, неписано правило за поведение, от което хората черпят аргументи за своето поведение.

Правният обичай пък е ‘санкционираният от държавата обичай’. Така той се превръща в правна норма, в правило за поведение с абстактен характер, както и изобщо останалите правни норми. За да се превърне обичаят в конкретно правило, е необходима санкция, т.е. одобрението, на държавата в лицето на нейните държавни органи. Така санкционираният обичай се включва към нормативната система на съответната държава. Технически това става, като в даден закон примерно е налице правило, според което конкретните отношения се решават според даден обичай.

Основен проблем в обичайното право е този за неговата валидност, а също и длаи от него могат да се черпят правомощия. В тази връзка има два подхода към обичайното право – догматичен и философски. Според първия обичайното прави не може да бъде източник на правомощия. Според философския подход, който третира нещата и явленията в правото в по-широк аспект, възможно е от обичайното право да се черпят правомощия и в този смисъл то по нищо не се различава от традиционното обективно право.

Като косвени изтоници на правото се споменават юриспруденцията (юридическата практика) и правната наука (правната доктрина). По отношения на юридпруденцията в България има две противоположни мнения главно за съдебната практика. Например според едни автори някои съдебни актове, които обобщават съдебната практика и са задължителни за по-долните съдилища, могат да се квалифицират като източници на правото (Витали Таджер). Такива актове примерно са решенията на ВКС И ВАС. По-висшите съдилища издават актове, чията задължителна сила по ълкуването за законите обвързва останалите съдебни органи, включени в единната съдебна власт. Следоватлно съдебната практика се явява косен източник на правото.

Според други автори (като напр. проф. Борис Спасов) съдебната практика не е източник на правото, защото съдът няма право да законодателства. Съдът може да прилага законите, но не и да ги изменя или да създава нови нормативни положения. Освен това според принципа за разделението на властите на всяка власт трябва да се поверят само строго определени функции. Примерно

законодателната власт има право само да приема закони, а съдебната власт – само да ги прилага.

Може да се обобщи, че съдебната практика и изобщо юриспруденцията могат да бъдат косвени източници на правото, защото позитивното право не се състои само от нормативни източници, но и от правни предписания.

Като косвен източник на правото се сочи и правната наука. Със своите системни знания тя може да бъде интелектуална основа за развитието на позитивното право. Правната наука създава доктрини, от които се черпят различни законодателни решения. От друга страна е налица обратна зависимост на правната наука от нормите на позитивното право, което се явява предмет на изследване от страна на учените юристи.

Като цяло обаче правната доктрина не може да бъде задължителен източник на правото – тя служи повече като разумне предложение, като източник на логическо и правно мислене.