37. Източници на правото

 

Интерпретацията на източниците на правото е един от проблемите, чрез който се разкива противоречието между двете основни направления в правото – философия на правоо и юридическия позитивизъм.

За правната философия въпросът за източника на правото е човешкият разум, за юридическия позитивизъм източник на правото се покрива с формално-техническите дадености на павния опит, от който се черпи валидността на юридическия акт.

Под изтоници на правото би следвало да се разбере източниците на позитивното право – тези формални категории на обективното право, от които то черпи формалноюридическата си сила. Следователно изтониците на правото ни позволяват да направим връзката между философското начало и правния опит.

Понятието източник на правото трябва да се възприеме в неговия троен смисъл: 1.Философския смисъл – има се предвид най-важният източник на правото – човешкият разум, който стои в основата на правната метафизика, философията на правото. Следователно в този аспект източниците на правото са тъждествени на основанието за правото.

2.Социален смисъл – има се предвид социалните условия на живот – общест вени отношения, нуждата от реглментация на определени социални връзки. В този смисъл източници на правото се явяват всички онези материални условия на друг юридически акт. Социалният смисъл ни дава материалния източник на правото.

3.Формалноюридически смисъл. В това измерение са именно източниците на позитивното право.

Към тях спадат всички онези форми на правото, в които то се обективизира като позитивно установяване на определени социални факти. В този трети смисъл източниците на правото се подчиняват на строго фиксирани правила на изразяване на волята на публичната власт.

От тази гледна точка източниците на правото се разделят на две групи: основни и косвени.

Основните са три вида – закон, съдебен прецедент и правен обичай.

Косвените са два вида – юридическата практика (юриспруденцията) и правната наука (правната доктрина).

Преките източници директно формират системата на позитивното право, а косвенитe оказват влияние върху правото изобщо, и по-специално върху позитивното право.

В правната литература се говори за нееднородност на източниците на правото. Има се предвид разликата, която същестувава между писаното и неписаното право изобщо, между различните начини на обективиране на правната воля. Поддържа се, че законът и съдебната прецедент имат своя форма, те са обективирани източници на правото, създадени по съответния ред. Така е и с онези юридически актове, създадени в резултат на правоприложната дейност на различни държавни органи. Тези актове като материален израз на юридическата практика са косвени източници на правото.

В действителност има неща, които обединяват източниците на правото – тяхната формална определеност и валидност от гледна точка на позитивното право. Следователно източниците на правото са субстанцията на действащото обективно право, те са обективните дадености, наложени вследствие на определен ред към даден момент.

Така че би било по-точно да се говори за нееднородност на източниците на правото изобщо, а не и конкретно за нееднородност на източниците на позитивното право. Формалната и материалната определеност са тези, които ги обединяват, и оттук позитивноправната валидност на техните хорми. Можем да говорим за нееднородност на източниците от гледна точка на тяхното философско начало и материална определност. И затова съществуват източници на правото във философския, метафизически смисъл и във формалноюридичес-кия смисъл на думата.

Преките източници се варират и в зависимост от принадлежността им към дадена правна система:

Така в романо-германската правна система конституцията и законът са най-важните източници на правото. Според тази система Конституцията като закон заема най-важното място в йерархията на източниците на правото. Конституцията е основният закон на обществото и държавата. От нея

произтичат основните права на човека. Тя стои най-високо в системата на юридическите актове. Под конституция разбираме целият текст на конституцията – преамбюл, принципи, норми.

На следващо място е законът като държавна воля. Значението на закона се определя от материалното му състояние. Законът определя най-важните типични отношения.Законът регулира най-важните въпроси на обществото и държавата. Има първичен характер, защото съдържа норми и принципи, които са начала на правната система.

В англо-саксонската правна система особено място на основен правен източник заема съдебният прецедент. По същество съдебният прецедент е решение на съда по конкретно дело, което добива задължителен характер за всички онези съдилища, които в бъдеще ще решават подобен казус.

Следователно при съдебния прецедент съдът законодателсва – той създава юридически актове, които имат сила на правни норми. Образно казано съдията има правно на творчество. Този принцип обаче донякъде противоречи с принципа за разделението на властите.

В религиозната правна система известен исторически източник на правото е правният обичай. Тук следва да се направи едно уточнение, а именно да се прави разлика между обичай и правен обичай.

Правният обичай е правило за поведение, което се е наложило в обществото вследствие на многократното му приложение. Правният обичай пък е санкционираният от държавата обичай.

Те не са тъжедествени. Така той се превръща, правният обичай, в правна норма, в правило за поведение, които има задължителен характер за обществото, докато самият обичай няма такъв. За да се превърне обичаят в конкретно правило, е необходимо санкцията, т.е. одобрението на държавата в лицете на нейните държавни органи. Основен проблем в обичайното право е този за неговата валидност, а също и дали от него могат да се черпят правомощия. В тази връзка има два подхода – догматичен и философски. Според първия обичайното право не може да бъде източник на правомощия. Според философския подход възможно е от обичайното право да се черпят правомощия и в този смисъл то по нищо не се различава от обективното право.

Косвените източници са юриспруденцията или юридическата практика и правната наука или правната доктрина:

1.Специално за съдебната практика в българската правна наука има две противополижни мниения. Според първото вижадне някои съдебни актове, които обобщават съдебната практика и са задължителни за по-долните съдилища, могат да се квалифицират като източници на правото, като например съдебните актове на ВКС и ВАС. (върховен, а не висш). Това мнение най-вече се застъпва от проф. Витали Таджер. Според второто виждане съдебната практика не е източник на правото, защото съдът нява право да законодателства и обратното е против принципът за разделението на правото, според който законотворческа функция има само и единствено законодателната власт. Това виждане най-яростно се застъпва от проф. Борис Спасов, който е конституционалист. Но все пак може да се обобщи, че съдебната практика и изобщо юриспруденцията могат да бъдат косвени източници на правото, защото позитивното право не се сътои само от нормативни изтоници, но и от правни предписания и разпоредби.

2.Като косвен източник на позитивното право се сочи и правната наука. Смята се, че със своите знания тя може да бъде интелектуална основа за развитието на позитивното право. Като цяло обаче тя не може да бъде задължителен източник за правото – тя служи повече като разумно предложение, като източник на логическо и правни мислене.