22. Материално и процесуално право

 

С развитието на държавната организация и обособяването на съдебната система се засилва диференцията на правото. Тя не променя сложната и многопластова структура на правото.

Материалното и процесуланото право разкриват една важна особеност на правото – неговата способност да служи за защита на личната свобода. Именно тази специфика на правото сближава материалното и процесуалното право.

Материалното право има за своя главна задача да регламентира правата и задълженията на правните субекти по повод правно допустимите блага. Процесуалното право създава средства и процедури за гарантиране на материалноправния ред.

Обособяването на материалното и процесуалното право е свързано с развитието на държавата и с поемането на ангажимент, че тя ще спазва правните принципи и правните норми от посегателства срещу тях.

Материалното право показва с какво правни възможности разполагат правните субекти. То определя материалния статут на правните субекти. Чрез него се задават правните интереси на лицата, които определят отношението към благата на правото.

Процесуалното право посочва формата, по която могат да бъдат защитени материалните права. Затова процесуалното право се определя като право по повод право. То е зависимо от материалното право, но това не означава, че няма самостоятелно битие. То има само последващо действие по отношение на материално закон. Въпреки че процесуалното право се разглежда като право на разрешаване на конфликтите, самото им разрашаване се съдържа в материалното право. В зависимост от характера на конфликтите процесуалното право бива наказателнопроцесуално, гражданскопроцесуално, административнопроцесуално и данъчнопроцесуално. Разликата е в юридическите факти, от които възниква и се развива съответното процесуално правоотношение.

  • Наказателния процес се осъществява въз основа на НПК – наказателнопроцесуален кодекс.
  • Гражданският се осъществява въз основа на ГПК.
  • Административния – АПК.
  • Данъчният – ДОПК. (данъчно-осигурителен процесуален кодекс).

 

Докато материалното право може да бъде публично или частно, процесуалното е винаги публично. Това е така, защото компетенцията да наказва някого е присъщо само на държавата.

То олицетвораява държавния империум. В него задължителен и неизменен участник е държавата. То се осъществява от органите на съдебната власт. Затова то се определя като право на съдебната процедура. В теоретичен план съществуват две становища относно същността на процесулноправните норми.

Според първото, правото на иск няма самостоятелн характер. То едно вторично право. Възниква като състояние на материалното право. Поддържа се вижаденто, че правото на иск еалтернативна възможност, заложена в материалноправното притезание.

Според второто становище, който се въздържа от процесуалисти, правото на иск е самостоятелно право, което не се съдържа в материалноправното притезание.

Основните разлики между материалното и процесуалното право се свеждат до:

  • още Карл Фридрих Савини, представител на историческата школа, обосновава, че материалното право първопричината, а процесуалното право е само едно равна рефлексия;
  • материалното право е насочено повече към съдържанието на правото, а процесуалното е насочено главно неговата форма;
  • материалното право показва същината на правната даденост – какво протича в правния мир, а процесуалното право е допълващ и защитен елемент към материалното;
  • процесуалното право се разглежда като застраховка на законодателя в случай на нежелано протичане на обществените отношения;
  • чрез процесуалното право държавата реализира признатото си право и задължение (правомощие) да правораздава.

Като заключение, може да изтъкнем, че Делението на правото на материално и процесуално показва многоликата структура на правото, но и че правото е средство за изграждане на правозащитната система на държавата.