21. Частно и публично право

 

Правото като основен нормативн регулатор в обществото е призвано да защитава както интересите на общото, цялото, така и на отделното, частното. Една част от правните норми са насочени към публичния интерес, а други – към частния интерес. От тази гледна точка правото се дели на частно и публично. Тези две понятия разкриват дуализма в правото, способността му да регулира различни сфери на обществения живот.

Разграничението на правото на частно и публично води началото си от Римското право.

Римските юристи разработили напълно самостоятелни системи на публичното и частното право. Според известната мисъл на Улпиян частното право се отнася до ползата на частните лица.

Публичното право се отнася до римската държава. От там идва и определението – jus publicum, jus privatum (латински). Римската държава се е смятала като представител на народа. Тя действа и упражнява властта не като свое право, а като право на римския народ. Разграничението на правото на частно и публично не се променя и когато се приема християнството по време на император Константин.

В старото германско право не се прави разграничение между частно и публично право.

Разграничение между частното и публичното започва при възникване на градовете и създаването на градското право.

Френското право следва традицията на римското право и разделя правото на частно и публично.

Този процес се засилва и чрез осъществяване на принципа за разделение на властите.

В англо-саксонските страни се следва германската традиция и се запазва принципът на единство на правото и липса на деление на частно и публично.

Съвременното българско право не познава делението на частно и публично с легална дефиниця. Делението има значение обаче за правната теория и юриспруденция. Отделянето на двете части на частно и публично отразява развитието на обществото, държавата и институциите.

За развитието на публичното право спомага и обособяването на самостоятелна съдебна система. Тя благоприятства развитието на публичноправните институти. Пубчлиното право държи целостта на обществото и държавата. То гарантира социалните отношения, чрез които функционира и частното прао. Пубчлиното право регулира дейността на държавните органи – тяхното конституиране и взаимодействие.

Частното право от своя страна е свързано със свободата на индивида. Акцентира на неприкосновения характер на личността и волята на човека да постъпва автономно като субект на гражданското общество. Частното право изследва отделното и единичното. То поставя основа, която е база за развитие на системата на гражданското право. Гражданското право е продукт на епохата на буржоазните революции. Те поставят човека, неговата свобода и собственост като основа за уреждане на частноправния статут на човека.

Повечето разграничения на правото на частно и публично върху критерия принудително – непринудително. Преобладава мнението, че в публичното право преобладат норми с принудителен характер. А в частното право има мнозинство нормите с дизпозитивен характер.

В частното право се сблъскват два подхода. Първият е логическо-систематичен. Той се отнася до една позитивно-правна интерпретация, свързан е с юриспруденцията. Вторият е социологичният, който определя ролята на гражданското право за развитието на другите социални феномени.

Системата на съвременното българско право налага на преден план гражданското право.

То от своя страна се дели на други подотрасли като: облигационно, семейно, наследствено, търговско, вещно, авторско-патентно. Свъременното българско право няма за основен източник граждански закон, който да регулира основните граждански отношения, както е в други държави. В областта на облигационното право обаче ЗЗД има характер на кодификация за облигационните правоотношения.

Публичното право е право на общото на държавата и на публичния интерес. В по-ново време конституционното правораздаване наложи решаването на споровете между трите власти. В този смисъл то утвръждава същността на публичното право като гарант за целия обективен ред. Основен източник на публичното право в неговата цялост е конституцията. Основен компонент на публичното право е държавния империум. Той изразява волята на държавата в проявена чрез задължителната сила на нейните предписания. Държавният империум защитава не само публичното право но и частното право. Защитава правните принципи и обективния правен ред.

* Основни различия между частното и публичното право.

Основната разлика между частното и публичното право показва различния начин на съществуване на смислово-единната същност на правото, която се съдържа в правния интерес. Той гарантира и съдържа индивидуалната свобода на общия ред.

На първо място, частното право и публичното право се различават по претенцията. Тя е продължение на интереса. Изразява средствата, с които правните субекти реализират своите субективни права. Правният интерес се съдържа в същността на правото ( частно и публично ). Затова същест-вува частноправна и публичноправна претенция.

На второ място, те се различават по метода на правно регулиране. В частното право е валиден диспозитивен метод на правно регулиране. Той третира правните субекти като равнопоставени с оглед автономната им воля. В публичното право пък типичен е властническият метод на правно регулиране. Той се нарича метод на власт и подчинение. При него прав-ните субекти се намират във вертикална зависимост. Едната страна по правоотношението има единствен вариант на правомерно поведение.

На трето място, частното право и публичното право се различават по характера на правоотношенията и по правните действия. В публичното право правните действия носят елемент на държавния имперум. В частното право принципът е взаимно договаряне на основа, очертана от общата рамка на гражданскоправните норми.

Следващата разлика на публичното и частното право е по отношение на компетентността.

Компетентността на публичноправния субект включва права и задължения, с които се реализират държавната воля, когато се решават управлението на обществото и държавата. Основен източник на публичното право и на публичноправната компетентност е конституцията.

В частното право източник на компетентността са различни гражданскоправни закони.

На следващо място, в частното право законът очертава рамката на „субективния произвол”, за да има съответствие между законовия порядък и субективната воля. В публичното право законът трябва да посочи кои действия на институциите са обективно установени, за да не се допусне властнически произвол. В частното право израз на свободната воля на правните субекти са сделката и договорът, а в публичното право правните субекти следват линията на неотклонение от императивните правни норми.

На следващо място, частното и публичното право предвиждат различни видове отговорности. В частното право отговорността е гражданскоправно. В пубчлиното право е наказателна и административна.

На следващо място, различни са актовете, с които се рализира правната отоговорност.

В публичното право отговорността се реализира чрез административни или съдебни актове. В частното право отговорността се реализира чрез съдебни актове или частноправни договoри.

Различна е и правната сила на тези актове, защото в тях поразличен начин се отразява държавния империум.

Държавата е едновременно субект на частното и публичното право.

В частното право тя носи белезите на частноправните субекти – собственост, представителство, имуществена отговорност. В частните правоотношения държавата цели свой собствен правно допустим интерес. Като субект на публичното право държавата има своя организация, система от държавни органи и длъжностни лица. В това качество тя е организирана съобразно принципа за разделението на властите. Същото качество притежава суверенитет и е носител на държавния империум. Отделната личност също е субект на частното и публичното право. 

Като заключение можем да кажем, че двете части на правото – частно и публично – не могат да съществуват изолирани едно от друго. И двете отразяват същността на правото да бъде заинтересован и да гарантира разнородни правно допустими интереси, които са насочени към правно допустими блага.