20. Обективно и субективно право

 

В рамките на историческото развитие въпросът за отношението между обективното и субективно право е често дискутиран. Той показва развитието на основните концепции на правото в рамките на правотеоретичния дебат. Обективното и субективното право отразяват две съставки на правната реалност, две идеи за правото. Обективното и субективното право имат за своя обща основа абстрактанта правна идея. Те отразяват от различни гледни точки две еднакво първични образования на човешкия дух.

В исторически план има три възгледа за съотношението между обективното и субективното право.

В по-новото време с развитието на идеята за централизираната държава се утвръждава възгледа за първенството на обективното пред субективното право.

Според това разбиране субективното право произлиза от обективното право. Обективното право се третира като вторично, което черпи силата си от писания нормативен акт, който държавата създава.

Според второто становище субективното право е първично, то е основа на обективното право, защото правото на човека е в основата на правото на държавата.

В метафизичен план субективното право е първично, защото стои по близо до идеята за правото изобщо и до всеобщия принцип на свободата. Това разбиране се основава на естественоправното мислене. Те приемат човека като ненакърнима даденост.

Третото становище не противопоставя обективното на субективното право. Според него те не трябва да се противопостяват, защото имат общ произход. Общи са причините за тяхното възникване и съществуване. Според Цеко Торбов обективното и субективното право са еднакво първични образувания на човешкия дух. Те отразяват от различна гледна точка от различен зрителен ъгъл еднакво първични образувания, които изграждат същността на правото. Затова обективното и субективното право не трябва да противопоставят едно на друго, а само логически с оглед нуждите на теорията.

Позитивността е качество на правото, което го отличава от морала.

Тя му придава документален и материален израз. В този смисъл обективното и позитивното право са тъждествени. Разграничават се на база на субективното право или на естественото право. Правото в обективен смисъл се разбира като съвкупност от правилата на съвместния живот, санкционирани от държавата. То съществува благодарение на един правен ред, спазван от всички правни субекти.

Обективното право отразява волята на законодателя също и доколко тази воля е съобразена с обществени идеи и ценности. Такива са свобода, справедливост, мир. Обективното право отразява определен напредък в развитието на обществото.То е свързано с държавно-организираната реалсност.

Има следните качества:

  • подреденост и вътрешна йерархичност ;
  • институционалност – това качество е следствие от обективността на правото и от вътрешната подреденост на актовете;
  • принудителност, като съвкупнност от повелителни норми;
  • урежда статута на правните субекти.

Статутът на субектите отразява правната им свобода и се образува от правата, задълженията и интересите, уредени от обективното право.

На следващо място обективното право е критерий за оценка доколко се отразява свободата на индивидите за удовлетворяване на техните потребности. Обективното право задава равно позволените действия, чията валидност е гарантирана от държавния империум.

Субективното право трябва да се разбира поне в три смисъла.

Първо, като теория за субективното право. В този смисъл представлява система за обяснение за произхода, същността и развитието на правата на човека. Следователно е основа за регламентиране на обективното право.

На второ място, субективното право е съвкупност от правни възможности, които са предоставени на правните субекти от обективното право. В този смисъл може да се говори за система на субективното право, която има значение най-вече при правоприлагане.

На трето място, субективното право може да се разглежда като притежание на конкретен правен субект в рамките на конкретно правоотношение. В този смисъл субективното право е елемент от съдържанието на правоотношението. То се поражда при действието на конкретна правна норма.

В рамките на теорията на субективното право в правната литература има две главни направления.

– Теория за волята и теория за интереса. Въпреки че теорията за волята е по-стара, преобладава разбирането, че субективното право представлва правна възможност към реализиране на правно признат интерес. Като възможност субективното право носи елементи на конкретност и абстрактност. На абстрактност, защото е обобщение на възможностите на правния субект. На конкретност, защото е проекция на нещо преходно, което съществува преди него. То е рефлексия на едно обективно право. Субективното право отразява правнопризнати възможности за реализация на отнапред съществуващия и признатия правен интерес. В основата на правния интерес стои правносанкционирано и признато отношение към правнотозначимите блага.

Субективното право служи като средство на правните субекти да задоволяват правнозначими блага – живот, здраве, свобода, ред. Субективното право е и средство за регулиране и конкретизиране на компетентността. Общата компетентност се дава от обективното право.

Субективното право обаче дава възможнст за практическо реализиране на компетентността в юридическата практика. Субективното право винаги съдържа в себе си идеята за личната свобода. То е свобода на разпореждане, но границите на тази свобода са чуждите субективни права, задължения и интереси.

Субективното право е и средство за възникване, извинение и прекратяване за правоотношение.

Ако правната норма е мащабът и еталонът, чрез субективното право тя се конкретизира в едно правоотношение. Защитата на субективното право включва материално правни и процесуално правни средства. Степента на защитеност на субективните права показва осигурената свобода в едно общество , от там зачитането на гражданското общество и правовата държава.

В третия смисъл, като конкретно притежание по конкретно правоотношение субективното право включва в себе си две постоянни части : те са възможност на правния субект и невъзможност на другите правни субекти да пречат на реализацията не това субективно право.

Възможността се нарича правомощие, а невъзможността – задължение. Между двете съществува корелативна връзка. Тяхната обща основа са интереса и дълга като съставки на обективно право. Като елемент от съдържанието на конкретното правоотношение субективното право се състои от едно или няколко правомощия. Съотношението право – право-мощие е като цяло-част. Правомощието е съставка на субективното право и има по-висока степен на конкретизация и на материална определеност. Изразява се в действие и в бездействие съобразно обективното право. Обективното право е цялото, общото и абстрактното разбиране за правото. Субективното право отделното, личното и конкретното.

Ако обективното право принадлежи към правообразуването, то субективното право спада към юридическата практика. Субективното право може да се определи като третото стъпало от процеса на реализация на правото.

Този процес започва с утвръждаването на правната идея и правните принципи като основни положения на правната система. Преминава през налагането на обективното право. Третият завършващ етап е конкретните действия на субективното право.

Ако обективното право е ограничаване на личната свобода, то субективното право е разгръщането на тази свобода със средствата на правото в правната реалност.

Като заключение можем да кажем, че в основата на обективното и субектвото право стоят еднакво необходими и начални дадености за човека и обществото.
Тези две съставки на правния ред отразяват по различен начин и с различни средства същността на правото да бъде средство за задоволяване на правнознчимите интереси на правните субекти.