19. Естествено и позитивно право

 

Със сигурност най-дискусионният въпрос в общата теория на правото, в правната философия или изобщо в правната литератуа е този за съотношението между естественото прво и позитивното право.

Естественото и позитивното право са два начина на мислене, две различни правни школи, два подхода при изучаването на правото. През всичките времена юристите са търсили къде съзнателно, къде несъзнателно начлото на своето право, търсили са онзи закон, който ще им позволи да се издигнат над отделните случаи в живота – вечното и неизменно право.

Естественото право служи за основата на изграждането на целия позитивноправен ред, на системата на позитивното право. Към двете явления подходът е различен, защото естественоправното и позитивноправното направления подхождат по различен начин при интерпретацията на правната реалност.

Преди всичко следва да се изясни какво се има предвид под поняието естествено право.

То има три смисъла: като направление в правото, известно като философия на правото; като нормативна система, която служи за основа на субективното право и чрез която се изгражда правната система; и като субективно, лично, първично право на човека, принадлежащо му от момента на неговото раждане.

На второ място, би следвало да различаваме правото от закона. Правото не е само закон. Законът е само една от формите на правото, и по-тчоно форма на позитивното право, начин на изразявнае на правото. От тази гледна точка различаваме право на човека и право на държавата – естествено право и позитично право.

Най- важната субстанция на правото е това, което е свързано с човешката екзистенция и култура, което отговаря на вечните въпроси. Точно това е естественото право, което и нравствена категория, морален закон. Природата и естествения разум дават смисъл на нещата и явленията. Следователно държавата няма никакво участие при формирането на човешката нормативност. Нейната задача е да официализира естественото право.

Ако не съществува естественото право като коректив на властта и като модел за поведение, няма да се постигне и съответната гаранция за правото, следователно в този смисъл, най главното чистно правно предназначение на естественото право е да бъде мащаб на позитивното право.

В правната литература естественото право се определя като специфична легитимна форма на недържавно образуваните правила. От него могат да се черпят аргументи за юридически неправомерни катове. Качеството му на коректив се проявява само в легални форми, признати от официалния правен ред.

Законите от своя страна следва да пренасят естественото равновесие между хората в юридическо равновесие. Чрез закона хората получават правно изразено признание за своето първично равенство.

От тази гледна точка позитивното право е всъщност официалната, политическата санкция на държавата на естествената свобода и естественото равенство.

Като право от най-висок ранг в йерархията на ценностите естественото право получава своята регламентация и в нормите на най-висшия правен акт – конституцията. Така естественото право се възприема като граница, която държавата никога не трябва да престъпва. Де факто естественото право се възприема като гаранция, която държавата не трябва да престъпва никога.

Съвременното естествено право е индивидуалистично-рационално, което означава, че съчетава свободата с разума. То възприема ценностите на класическото естествено право и ги нагажда към рационалните елементи на модерния либерализъм. Приема се, че държавата не трябва да е чужда на естественото право. Правото на държавната власт се признава като основано на естественото право.

В съвременното естествено право различаваме три нива:

  • космическо естествено право, възприето като божествено създаден световен ред, подчинен на общи наддържавни норми;
  • хуманно естествено право, което е ценност и притежание изключително на човека и формирано на основата на личната свобода. С това право държавата задължително следва да се съобразява;
  • рационално естествено право, възприето като практически разум, който стои зад всяко държавно решение и конкретен юридически акт.

Но значението на естественото прави не би трябвало да се преувеличава. Държавата със своя установен обективен ред, постоянни норми на социалното устройствот, гарантираност на тези норми и други държавно санкционирани атрибути също така балансира отнопенията между човека и публичната власт. На естественото право се гледа като на благо от историческа величина, от която обаче не могат да се извлечат аргументи за революционно действие.. Санкцията на държавата е този механизъм, който пренася правото на човека в официално признатото позитивно право. Характерна негова особеност е институционализацията, т.е . подредеността му в правни норму, институти и отрасли. Чрез тази институционалност се дава по-добра информация за правните субекти и същевременно се придава организираност на цялата правна система. Така самото позитивно право също образува система.

Позитивното право служи за подходящо уреждане на човешкия живот. То дава статута на правните субекти, като показва и вътшреното устройство на нормите, чрез които се извършва това. Така позитивното право става основа за развитието на юриспуденцията, правната практика, целия комплекс от пораждащи се нови юридически факти.

Позитивното право се уповава винаги на нещо реално, действително съществуващо. Негово битие е правната норма, писаният юридически документ, юридическият акт изобщо. Заедно с това то също има свои общи принципи, с които чрез санкцията на държавата е длъжно да се съобразява. С него правните субекти добиват качества на конкретни изпълнители на конкретни правни предписания.

Позитивното право има два стадия – правообразуване и правоприлагане.

Под правообразуване се има предвид конкретното, фактическото, правнотехническото санкциониране на правото от страна на държавата. Правоприлагането е правната практика, непрекъснатият процес на реализация на правните норми в социалната действителност.

Позитивното право показва кое право е действащо. Действащото право е това право, което е валидно, което е в сила към даден момент. То показва, че на него трябва да се подичняват всички правни субекти.

Като система позитивното право се разделя на съответни отрасли. Те отразяват областта, в която правните норми се намесват за регулиране на съответните обществени отношения.

В качеството си на веществен, материално определен елемент позитивното право е основание за търсене на юридическа отговорност. Всяка отговорност в правото може да се търси единствено на базата на писания, действащ в момента юридически документ, който е неразделна част от правото. Така позитивното право се установява като един от главните стълбове на зачитането на принципите на законност, легитимност и легалност.

От казаното дотук можем да изведен основните различия между естественото и позитивното право:
На първо място, естественото право е основа на цялото право. Не е възможно правният ред да бъде установен и държавата да конституира своето право без съобразяване с първично право. Естественото право е причината и обяснението за позитивното право. След като се санкционира от държавата, това право се трансформира в позитивно право.

На второ място, естественото право е вечно и неотменимо право, докато позитивното право търпи изменения под влиянието на редица политически, икономически и социално обстоятелства.

На следващо място, валидността на правото се базира на основата на естественото прво, то е постоянният, главният критерий за валидност, докато позитивността определя валидността за момент. ‘’ Естественото право е законът на правото, а позитивното право – правото на закона.”

Друга разлика е в това, че едното право – естественото, е насочено повече към човека, докато другото – позитивното, е неизбежно обвързано с държавата.

Като основа на държаваното право естественото право е указание, насочено към публичната власт, относно това, какво следва да съдържа позитивното право. Никоя правова държава не може да пренебрегне такива основополагащи права като правото на чест, име, достойнство, свобода, мир, частна собственост, лично мнение. Тази система от лични, естествени права се трансформира посредством основния закон с основни права.. Хората по природа са свободни, равни и независими и никой не може да бъде изведен от това състояние и подчинен на политическата власт на друг без своето собствено съгласие. Цел на държавата е да запази това състояние и да го гарантира с позитивните си норми.

Като заключение може да кажем, че естественото и позитивното право са двете части на правното битие от гледна точка на държавното участие. Едната част се създава извън държавата, а другата е пряк резултат от държавната санкция. Най-добра ефективност на правното функциониране се постига тогава, когато на правото се дават толкова ограничители, колко са необходими за запазване на личната свобода на всеки човек.