18. Нормативна структура на правото

 

Безспорно с най-голямо значение за нормативността имат правните норми и затова те заемат най-високото място в нормативната йерархия. След тях бихме подредили съдебната практика, на трето място поставя правните принципи и накря правните доктрини, които завършват нормативното изграждане на правото. Това са четирите елемента на нормативната структура на правото, те са четирите фактора, които имат най- голямо знаение за създаването на институционалните правни норми.

– нормативната идея – нормативната идея, това е идеята за реда, за културното и мирното решаване на споровете между хроата, в основата на тази идея е разбирането, че задълженията трябва да се изпълняват и че човешките отношения трябва да се развиват по определен ред. Този ред е общ за всички, и не само, че е общ, но и еднакъв за всички.

Нормативната идея и изобщо идеята за правото представлява едно разбиране за това какво еп равната норма и какво е правото като материално, абстратно, първично, необективно обрзувание. Правната норма е институционализираната форма на правната идея. Ако я няма правната идея, няма да съществува и правната норма.

Правният позитивизъм има повече връзка с държавния ред, докато нормативизмът обяснява правната норма изначално, в нейния генезис, без да търси корените й в публичнта власт. Философията на правото не следва да се отъждествява непременно с идеалистическо-метафизическото мислене. Има философи на правото, които са нормативисти – най-известният от коитио е Ханс Келзен.

Има ли разлика между нормативната идея и идеята за правото? Саматаа идея за нормираност съдържа правовостта, т.е. идеята, че човешките отношения следва да се моделират по един общ и задължителен начин означава, че това е правилнивят, т.е. правовият начин.

1.Степенен строеж на правото = нормативна структуа на правото – правна доктрина, правни принципи и съдебна практика. 

Общо строежът на нормативните елементи в правото включва съдебната практика, правната доктрина и правните принципи. Това са трите елемента, които имат повече или по-малко нормативен характер и които образуат степенния строеж на правото извън правните норми. Правната доктрина, правният принцип и съдебната практика имат косвен, недиректен нормативен характер и поради това оказват индиректно нормативно влияние. 1)Правната доктрина има относително най-слабо влияние за нормативизма в правото.

Правната доктрина предсатвлява знание за правото и за правните явления. Знанията за правото са абстактни, логически обосновани и принципиални. Правната доктрина има нормативно-гносеологически характер – съдържа знания за нормативната същност на правото и служи за опознаването и разбирането на правото чрез обоснованието преди всичко на неговия нормативен компонент.

Правната доктрина включват знания, коитои имат както първично-генетичен характер, така и такива, които черпят аргументи от юридическата практика. С по-голямо значение са първие, защото са неизменни и обосновават метафизическия характер на правото.

Правните доктрини представляват една истина за правото и за това се състои една от приликите им с правните норми. Правната норма е най-важната истина от институционален характер в правото, докато научната исина е неинституционализирана.

Най-важната част от правната доктрина са знаятията от областта на теорията и философията на правото, защото тези научни области дават главните дефиниции в правото.

Правната доктрина и правната норма образуват една обща нормативна даденост, една своеобразна нормативна система. Следователно можем да определеим правната система като синтез между правната норма и правната доктрина.

Изводът е, че правната доктрина има значение и за цялостното оформяне, развитие и усъвършенстване на всяка национална правна система. Това е така, защото основната задача на правната доктрина не е да обяснява и анализира реаланта действителност, а даде образци и модели, които да се прилагат и спазват.

Правната доктрина освен, че изучава най-важното правно явление – нормата, тя влияе и индиректно върху вземането на валидни правни решения (закон,съдебен акт и др.). В тази връзка диретното действие на праванта доктрина се проявява и когато Конституионният съд се произнася с тълкуване на понятие от основния закон, а така също и в случаите, в които този орган преценява дали една законова норма противоречи или не на конституционната норма.

Влиянието на доктрината можем да забележим и при друга една тенденция. Повечето от понятията в конституционните норми са взаимствани директно от правната наука и от ученията на различни школи.

Когато се анализират по-съществени, по-фундаментални въпроси в правото, винаги следва да се прибягва до становеището на правната наука.

2)Правни принципи.

Правните принципи заемат свое самостоятелно място в норматинвта йерархия. Тяхното значение се определя според степента на въздействието им върху човешокото поведение.

Традиционно правните принципи се свързват в правната теория главно с клсическата философия на правото и по-специално с теорията естесвеното право.

Правнтие принципи имат значение за нормативизма и най-вече за философския нормативизъм, когато се търси връзката между правните принципи и нормативнтата структура на правото. За нея са от значение както принципите, които са и правни норми, така и тези, които не са институционализирани като такива.

Макар правните принципи да заемат самостоятелно място в нормативната йерархия, те имат значение главно във връзка с институционалните правни норми. Това значение се простира най-вече при създаването на нови правни норми. Правният принцип е един от нормосъздаващите фактори, независимот дали се отнася до създаването на общи или на индивидуални норми.

Важен въпрос за изясняване е съотношението между правния принцип и действителността. Според марксистко-материалистическите възгледи вскеи принцип представлява едно обобщение на действителността, той е отражение на реалността, на материята. По този начин принципите се третират като нещо вторично, което е зависимо от други явления. А всъщност съотношението е точно обратното – принципът указва каква да е действителността и това най-ярко се проявява в правото. Правният принцип затова е принцип, преди всичко защтото целта му де създава действителност, релеванта за правото.

Правните принципи притежават най-висшата юридическа сила, обаче под съмнение може да се постави валидността на правните принципи от гледна точка на позитиното право. Ако правната норма е правило за поведение, то правният принцип е образец и модел, който служи като основно положение на цялата правна система.

Правните принципи могат да се разделят на общи и отраслови. От гледна точка на философията на правото и теорията, по-голямо значение представляват общите правни принципи – тези, които действат и са валидни за цялото право.

Тези от правните принципи, които не съществуват като институционални правни норми, също имат нормативно значение, което не е пряко. От горе на всичко принципите надхвърлят пределите на националната правна система и са утвърдени като всеобщи идеи на всяка модерна правна система.

Спазването на правните пинципи има смисъл и от гледна точка на Келзеновто учение за стъпаловидния строеж на правните норми. Те са причина за създаването на генералните правни норми, които пък са основание за създаването на следващите по степен норми и т.н.

От гледна точка на естественото право валидна ще е тази норма, която съответства на принципа. Правният принцип осъществява ролята на типична правна норма в случаите, в които лиспва таква в цялата правна система. Касае се до фигураа на аналогия на правото – в този случай „отношенията се уреждат съобразно основните начала на правото на Република България”.

Разликите между общите правни принципи и правните норми се състои в следното: На първо място, правният принцип е по-абстрактен от правната норма и поради това той се отнася до значително по-голям кръг от правни субекти и покрива по-голям обем от казуси, които са подлвастни на него. На второ място, при правния принип не важи традиционното структуриране на хипотеза, диспозаиция и санкция. Това е така, защото същността на правния принцип е дефинитивно формулиране на една истина, която трябва да се спазва.

И на трето място, при правния принцип действието не е обусловено от условия и предварително очертани обстоятелства – той дества общо, абстратно, безусловно.

3) Съдебна практика, нормативен характер:

Съдебната практика има значение дотолкова, доколко има нормативен характер. Днес с още по-голяма увереност може да се твърди, че както конкретните актове на съда по конретни дела, така и тези, които обобщават съдебната практика или дават задължителни указания на съдилищата по тълкуването и прилагането на конкретни правни норми, са валидни не само защото прозитичат от оторизиран държавен орган и изразяват държавната воля, а и защото съдържат най-важния компонента на правото – правната норма.

При създаването на една нова правна норам съдът не просто прилага по-висшата норма на материалното право, но и създава едно ново пранво положение, което е задължително както за страните, така и за трети лица.

Правото на съда да създава норми не произтича само от степенния строеж на павото, но и от правилото, че съдебните решения са задължителни за всички правни субекти.

Поставя се въпроъст не дали съдебните актове са източник на правото, а дали и какви правни норми образува тази съдебна практика. Безспорно е ,че съдебният акт съдържа индивидуални правни норми. А мотивите към акта в някои случаи представляват общи правни норми, защото обобщават заключенията на правораздавателя и създават изводи, логически заключения и правни конструкции, които имат характера на генерални правни норми.

Съдебната практика и главно тази част от нея, която съдържа общи правни норми, поражда пряко юридическо задължение у по-долните съдилищя да ги приложат и следователно да се съобразяват с тях по начин, по който се съобразяват с всяка една правна норма.

Самото понятие съдебна практика се разглежда в два смисъла и точно поради тази причина според мен се поражда този спор дали съдебната практика е източник на правни норми. Под традиционна съдебна практика се разбира съвкупността от всички съдебни актове на съдилищата. Другят вид съдебна практика може да дефинираме като аналитична съдебна практика – тази, която обобщава и тълкува законовите норми. Изводите, заключеията, правно-логическите конструкции и аргументации от мотивите на ВКС и ВАС, понеже представляват директива за действие в бъдеще при решаването на аналогични случаи, не са нищо друго освен генерални правни норми на аналитичната юриспруденция.

Мотивите на съда са правни норми именно когато в цялата правна система липсват подобни норми, които като разясняват аргументите на съда, служат като модел за бъдещи казуси.

От какво произтича правото на съда да създава правни норми – дали от природата на самата норма, или от естеството на държавния орган? – дълго време в правната теория се твърдеше, че юрисдикационният акт прилага вече съществуващата правна норма.

Съдът като издава своето решение или присъда, не просто прилага по-горната в йерархията норма, но и създава една съвършено нова по своето съдържание норма. Важен в случая е не просто държавно-олвеият акт, а самата правна норма, която е заложена в него и която е сърцевината на акта. Затова на анализ се полага не актът, а самата правна норма, която има всички черти на правната норма изобщо. Тя е правило за поведение, което е задължително не само за страните по делото, но и за трети лица и въобще за всички правни субекти.

Естестено, предназначението на всяка права норма е да уреди един или повече случаи.

Целта е да се установи пред в отношенията между хората по такъв начин, че да не се допуска за в бъдеще възникването на нови спорове. Новото, което съдебанта правна норма създава, е една нова действителност, една нова правна реалност.

Индивидуалната правна норма, създадена от съдията, действа безусловно, без да се поставени предварително няккакви предпоставки. В това се състои разликата им от генерлните норми. Правосъздаващата функция на съда по отношение на създадените от него норми обаче има тази особеност, че тя е обусловена от предварително зададения въпрос за решаване.

Това още веднъж ни води до извода, че най-важното качество на правната норма е нейната задължителност по отношение на правилото за поведение, което тя съдържа. Не абстрактният й характер, не общият и неиндивидуализиран начин, по който определя човешкотко поведение, не нейната структура, а именно задължителността на правилото за поведение е най-важната характеристика на всяка правна норма. Затова най-кратката дефиниция за правната норма е, че тя е задължително правило за поведение.

– Характер на правната система: понятието правна система межо да се разгледа в два смисъла.

В първия смисъл тя е едно идеално творение и продукт на юридическото мислене и претежава абстрактен характер. Привържениците на тази теза изтъкват, че системата се състои от различни елементи, като правната норма не е единствена съставна част; други са правните ценности, правни конструкции и др. Във втория смисъл на понятието, правната система е част от позитивното праов, тя не е нищо повече от едно творение на правната норма. Правната система е създание на приложното право, тя е проявление на правната норма в нейния приложен вид. Основен и единствен елемент е правната норма, но разгледана в приложния й вид, във взаимодействието и с дурги елементи – правните институции.

Въпросните фактори най-често са държавни органи, но могат и да не бъдат такива – нотариуси, адвокати и изобщо всички правни субекти, които имат отношение към създаването и реализирането на правни норми.

При Келзен правната система е всъщност степенният строеж на правните норми, тяхната йерарйия и вътрешна последователност.

По какъв начин правната система определя само своите граници? Известно е, че всички социални системи притежават елемента комуникация. Само комуникация, която се подчинява на критерия за право и неправо като съществена разлика на системата, само тя се причилсява към правната сситема. От тази гледна точка отличителната черта на всяка правна система е позитивнтоо право, кеото определя кое е право и кое не, респ. коя нова правна норма ще се включи към системата и коя ще се отхвърли от нея. Това означава, че дали едно явление е право, или не, се определя пак от самото право. -> „Право е онова, което правото определя като право”.

Въпреки това правната система може да приема нормативни предписания от морала и от други нормативни регулатори, но това трябва да става само чрез изрична санкция, която трансформира социалана норма в типично правна норма.

Съществува разлика между научната сситема и правната система, но при всички случаи, понеже правото по дефиниця би трябвало да е иситната, научната истина се отразява и влияе на правната истина.

Дали правосъзнанието и правната култура имат някакво отношение към правната система? Споредд Радев и ко правосъзнание и правната сситема не може да се говори изобщо, а само и във връзка с линията право-неправо. Нямало правосъзнание без правна норма – последната е не само извор на съзнанието, но е и средство а комуникация между различните носители на правосъзнание.

Дали съществува връзка между правната система и нормативнта система, или те са тъждествени понятия? Според Митко Радев и ко разликата се състои в приложното значение на понятието правна система. Докато нормативнаа система обхваща степенния строеж на норми, то правната ситема обхваща действено-приложната страна на този степенен строеж или степенния строеж в действие, в процеса на реализирация.

Затова са неприемливи страите твърдения, че правната норма била най-малката структурна единциа в системата на правото. Тя не само, че не е най-малката единица, ами е основната, главната, най-важната и следователно най-голямата, като тежест и значение, единица в системата на правото и изобщо в правната система.