17. Право и справедливост

 

Правото е съвкупност от материални и духовни елементи, които в единство служат за мирното протичане на обществения живот. Духовното в правото са принципите и идеите, от които се ръководи публичната власт при санкция на законите. Може би най-важният принцип на правото е принципът на справедливост.

Справедливостта се състои от няколко измерения: като идея, като принцип, като мащаб на поведение, като критерий и като качество.

Като идея справедливостта е първото основание за възникването на правото изобщо, тя е първият ориентир за оценка на човешките постъпки в условията на държавно организираното общество. След появата на позитивното право справедливостта се превръща в основен принцип на правото, легализиран и утвърден в главните норми. Като принцип справедливостта фигурира както в публичното, така и в частното право. В качеството си на принцип тя е мащаб на поведение на правните субекти. Справедливостта е и критерий, защото служи като оценка за право-мерността на действията на субектите. Тя е качество, втърешно-присъщо на всяко позитивно установяване.

Линията на правото започва от справедливостта. Всяко правно действие, следващо контруирането на правото, трябва да е справедливо. Това се отнася от сферта на правосъздаването до сферата на правоприлагането… Позитивните свободни разпореждания на законодателя са правни възможни само в рамките, които законът за личното равенство или справедливост определя. Справедливостта е моралната основа на правото. Чрез правото справедливостта пък добива качество на ценност, на стойност със собствено нормативно съдържание, защото всички правни норми би трябвало да са пронизани от идеята за справедливост.

Справедливостта има двойно значение :

  • обективно – като мащаб на правния ред;
  • субективно – само мащаб на правната дейност на отделния човек при реализирането на правния ред.

Първото състояние е естествената справедливост, продиктувана от повелите на разума. Именно правото свързва естествената, моралната справедливост с държавното начало, с публичния ред, легитимиран от държавната организация. Така че инстутиционалната справедливост води началото си от държавата. С други думи публичната власт служи като гаранция за изпълнение на принципа на справедливостта.

В нашето време политическата справедливост е издигната като принцип на свободното общество.

От гледна точка на своя носител справедливостта бива два вида – персонална и политическа.

Юридическата справедливост, която се санцкионира от позитивното право, е политическа справедливост. Нейна основа е естествената справедливост, която осъществява връзката между правото и морала. Структурирана в държавната организация на обществото, справедливостта добива ново качествено измерение, тоест естественото, първичното, моралното се съгласува с чисто юридически елемент.

Справедливостта винаги е свързана с човека, тя е неговото качество и същевременно оценка за неговата дейност. За Аристотел справед-ливостта е най-добра от добродетелите, а според Кант справедливостта се отнася към съда на съвестта, към това, което е вътрешноприсъщо на всеки човек и което го право способен за положителни постъпки от гледна точка на морала и правото… Този, който изисква нещо на основание на справедливостта, се опира на свое право…

По-нататъшните учения третират справедливостта винаги като духовен факт, като елемент от моралното начало и като едно от основанията на правото. Подходът към справедливостта в правната и изобщо философксата литература е двузначен – в материален и духовен смисъл. Справедливостта не може да се разглежда в материален смисъл, както посочват някои. Съдържанието на справедливостта не бива да се смесва с онова, което се нарича материя на правото.

Понятието за справедливостта, което изразява критерия на правото, е формално понятие в този смисъл на думата, че не ни препраща към друго познание, което е абсолютно необходимо, за да можем да решим дали даден предмет попада под това понятие, или не.

Съдържание на справедливостта е равенството в смисъл на предоставяне на равни възможности от правото при удовлетворяване на техните различни интереси. Всички правни субекти са равни пред изискването да спазват правните норми и така да защитят своята собствена свобода, като същевременно пазят свободата на друите лица. Още равенството означава, че правото не допуска привилегии за правните субекти и че в общите си изисквания има винаги равно отношение към правните субекти.

Равенството не би следвало да се бърка със справедливостта – то се включва към нея, то е елемент от справедливостта, основна насока от съдържанието й и критерий за онцека на самата справедливост. Други критерии са разумността, моралността, правилността, умереността, хармонията. С тях сраведливостта се легитимира в правната среда.

Справедливостта е мащаб за разграничаване на равенството от неравенството. Това право, което е провъзгласило равенстовот като основен свой принцип, то е и справедливо право.

Като принцип справедливостта има връзка както с правото, така и с морала. Но тя е и основа за изграждането на другото законодателство, изградено според позитивните правила на правото. Така тя се превръща и в основа на закоността, защото съблюдаването на закоността е борба за справедливост.

Справедливостта в правото може да се разглежда и като субективно право. Едно от основните субективни права на личността е да иска и да получава справедливост. Като субективно право тя е първично право, в смисъл че то е свързано с полагането на основите на самото право като система и като позитивно установяване. Първите прояви на право са свързани с търсенето и намирането на справедливост. От тази гледна точка позитивното право е опосредствана справедливост, един вид ограничител на справедливостта, но колко повече това право се доближава до естествените, метафизическите изисквания на справедливостта, толкова повече се повишават качествата на самото право като средство за равно третиране на всички правни субекти и разделение на равни правни възможности.

Справедливостта е съотношение между претенцията и задължението. Тя отразява съразмерността между това, което правният субкет иска, и това, което другите му дължат. Тук важи известното правило, според което човек не трябва да постъпва с другите така, както не би желал да постъпват със самият него. Справедливостта е и средство, изискване за мирното уреждане на отношенията между правните субекти.

В този смисъл тя е принцип и на правосъдието като вид функция на държавата. Доброто, разумното, правилното правосъдие е справедливото правосъдие, което отрежда всекиму заслуженото в даден процес независимо дали е граждански, или наказателен. Поради това няма позитивно право, което да се вземе за съвършен израз на идеята за справедливостта, защото оконозателното въплъщение на идета за справедливостта не е никое позитивно право – нито настоящо. Най-многото, което можем да установим в историческия живот на правото, е неговата неспирна тенденция за постигане на справедливостта.