13. Метафизическа същност на правото

Въпросът за същността на правото е въпрос на философското осмисляне на явлението право и се свежда главно до определянето на понятието за правото. Най- правилна интерпретация може да даде правната философия, защото изяснява метафизиката на нещата. Освен това различните направления в правната наука дават различни обяснения за съществуването на правото. За правната аксиология от значение е третирането на правото като ценност . За правната социология е важна връзката между правото с останалите социални фактори. За правния позитивизъм правото се свежда до съвкупност от писани правила за поведение, а за естественоправниците същността на правото като цяло е естественото право. Подходът към правото е различен, но това съвсем не означава, че и същността му се променя, защото главното, същественото, метафизичното стои непоколебимо при всички възможни интерпретации.

Специално за правото се спори дали понятието за него е априорно или индуктивно. Ако се приеме, че то е априорно, значи се разглежда на базата на метафизическите начала на правното учение. Според Кант субстанцията на правото е човешкият разум, вътрешният закон, заложен у всеки индивид. Ненакърнимата задължителна воля извежда правото на друга плоскост, прави го качество с други характеристики.

Обикновено се разграничават понятията същност на правото, идея за правото, понятие за правото и нормативна идея за правото. За да се стигне до същността на правото, следва да се изследват предхождащите го правни идеи. Същността на правото е същинското ядро на феномена на правото. Същността на правото отговаря на въпроса дали феноменът на правото принадлежи на света на идеалното или света на реалното.

Нормативната идеа за правото е квинтесенция на правната мисъл изобщо. Тя е повелята, това, което задължително трябва да се осъществи в действителността с помощта на правото. Ето защо се прави разлика между право и позитивно право. Позитивното право е реално човешко разпореждане, съвкупност от конкретни указания за поведение, но то не се покрива с цялото право, с истинското право. Позитивното право в този смисъл не може да даде обяснение за същността на правото.

Същността на правното явление не се състои в неговата форма, а в съдър-жанието му. От тази гледна точка същността е метафизиката заедно с основните характеристики, доказващи правотата на нашите разсъждения.

Иначе интерпретациие на позитивистите за нормативния характер са правилни. Нормите не са свързани по никакъв начин с правната емпирия, а тъкмо обратното – те са основание за съществуването на практическото право, на това, което се регламентира като постоянна юридическа практика….

Следоватлено правото е йерархически строеж от норми в неговия обективен смисъл като практическо указание. Така правото урежда две големи сфери на обществения живот – частната, отделната, личната, строго хуманната и общата, публичната, държавната, политическата.

Правото е и средство за цивилизованото, културното разрешаване на споровете между индивидите. Затова в правната теория съществува възглед, според който правото се квалифицира като съвкупност от съдебни правила. Това определени, разбира се, е по-подходящо за една част от правото – порецесуалното право.

Изобщо правото е начин за обвързване на държавата с определени правила за поведение, които публичната власт е длъжна да спазва. Правото обвързва на първо мятсто държавата и нейните органи със спазването и гарантирането на основополагащите правни идеи и принципи и на тази база е изградена теорията за правовата държава.

Важен въпрос за изясняване е този за източника на задължителността на правото. Източник на задължителността не е държавата, а правният принцип, според който хората трябва да постъпват така и който се корени в човешкия разум, в критериите за правилност, умереност и моралност на човешките постъпки. Но самата държавна принуда не е и не може да бъде елемент от същността на правото. Тя е само допълнителна съставка от неговата форма.

Правото е и способност да се наложат определени ценности в обществената среда. Правната аксиология третира правото като ценност със собствена стойност и същевременно като средсвто за легитимиране на дадени ценности – свобода, ред, хуманизъм, собственост, чест, достойнство, мир и др. Може би най-важната ценност, която правото легитимира, е свободата. Свободата е въплътена в правното начало дотолкова, доколкото разумът се идентифицира със самата свобода. Правото е легализираната свобода, свободата в рамките на закона.

Правото е и компромис, постигнат между различни социални групи при управлението на обществото. Не е възможно то да отразява волята на господстващата класа. При санкционирането на позитивното право всъщност взима участие обществената воля, представена от различни интереси.

Правото е и продукт на определена култура, на историческо развитие на човечеството. Затова правната теория е свързана повече с историята на правото, докато правната философия е откъсната от историческото третиране на проблема. Поначало всяко правно и изобщо социално явление е следствие от дадена историческа предпоставка. Според историческата школа законите и институциите не се създават от човешката воля, а са дело на времето и миналото както езика и нравите.

Изводите, които можед да направим, са, че правото е синтез от материални и духовни елементи и че в него се препилат обективното и субектвиното, частното и общото. Този синтез представлява връзката между правото на ниво идеални и метафизично и правото на ниво обективно съществуващо. Белезите, които обикновено се посочват като черти на цялото право, са по-скоро качествата на правото. Към тях спадат: институционалност, нормативност, абстрактност и регулативност. С тези качества обективното право получава възможност да наложи първоначалните идеи и ценности в социалната среда и общ, обективно действащ мащаб на поведение за всички правни субекти.

Качеството институционалност означава, че правото се подрежда по определен начин в стройна система, в която всеки неин елемент има свеото място като неин атирбут. Качеството нормативност изразява материализацията на нормативната идея, това, че правото съществува под формата на специфични социални норми, способни да придадат ново качество на обществените отношения. Нормативността може би е най-важният белег на позитивното право и същевременно с това качество правото доближава до другите обществени регулатори. Качеството абстрактност разкрива общия характер на правото, това, че то не урежда само единствен случай, а служи за еталон в безброй казуси, които могат да възникнат. Качеството регулативност посочва способността на правото да налага даден тип поведение на правните субекти, което те са длъжни да спазват.

Най-лесното обяснение за правото е да се каже, че то е сложно социално явление. Но неговата сложност призтива от факта на многобройните проявления на неговите форми. В действителност същността му е една и не се продиктува от измененията на неговите външни проявления. Защото мнимите изменения на това понятие, дадени от различните правници в историята на правната наука, не са нищо друго освен по-изтънчена разработка на неговите елементи, познанието, за които се увеличава постоянно; общото понятие за правото не се засяга от тези изменения.

Като развитие на правната наука, така и развитието на юрисприденцията потвръждава неизменния характер на заложенето в основата на правото, което определя неговата същност. Всяко позитивно установяване следва линията на правната субстанция, на правния принцип, а работата по определянето му ,, може да се състои само в по-точното изясняване на съдържанието на правното понятие.