11. Видове основания за правото

Основанията могат да бъдат разделени на трансцедентни и иманентни. Иманентните са постижими за човешкото съзнание и познание, а трансцедентните са прието на доверие. Основанието за тяхното разграничаване е как се стига до правната субстанция.

Подходът на естественото право дава априпорните правни основания. При тях причината за обосноваване на правоо като цялостно явлние се заимства от друга социална система за регулирането на човешкото поведение – природни закономерности, етика, рационализъм. Те търсят вътрешната по-дълбока правна същност и смисъл на правното като система.

Правният позитивизъм като направление прилага друг опитен метод за наблюдението и описанието. То търси причината за правния смисъл в самото право, във волята, властта, принудата, процедурна зависимост от общ източник.

1.Митологични и религиозни основания за правото.

Митологичните и религиозните основания са трансцедентни основания на правото. И митовете, и религиозните обяснения за правото са съдържали осъзната вяра в основните културни ценности или даже във във възможни схеми на поведение и подражание.

Митологичното основание за правото е най-древното обяснение за неговото съществуване и развитие. Чрез него се утвръждават определени поведения в обществото, считани за социално обосновани и полезни.

Религиозните основания за правото са следващ етап след митологичното обяснение за обществото и правото. Когато се обособява обаче, системата на религиозните норми става отделен коректив за легитимността и обосноваността на правото. Конфуцианството, ислямът, юдаизмът, будизмът, хриситянството включват различни идеи и все още няма единство за основанията на правото по отношение на тези религии. Затова като основание на правото религиозното е по-точно да се преформулира в религията. Религията е била първият голям етап от разбирането за основанието на правото. Целта на правото, положена като социална ценност чрез религията, е вярата в нещо идеално.

Двете основания са преплетени от най-дълбока древеност, което се доказва и от християнското обяснение за основанието на правото. Съществува спор между китайските мислите за основанието на правото, дали то е израз на наложеното под заплаха от жестокости накзание, или е израз на естествено-митологично-нравствено основание. За нас митологичното и религиозното основания за правото съвместяват причини предимно извън човека, отколкото осъзнати и управлявани от него.

Ранното християнство разкрива тясна връзка с моралното обяснение на правото. Християнстовото утвръждава човеколюбието и прогаслява духовното усъвършенстване – вярата в Господ, като определяща черта на човека. Основанието на правото е морално и се изразява в обич към ближния и в равенството. Божественото основание на правото присъства в теориите на ранното европейско средновековие. Така, въпреки че Богът – творец на света, присъства в правното основание, не го обема напълно.

2.Морални основания за правото.

Религиозното основание за правото е безспорно свързано с моралното основание. Те вървят ръка за ръка и до днес. Моралното основание на правото принадлежи към тази група от тях, които са присъщи на човека и са постижими за човешкия разум. Моралното основание на правото напрактика се преплита с религиозното, политическото и рационалното основание на правото. Като основоположник на моралната философия Сократ издига на преден план моралното основание на правото – добродетеля, която приравнява със знанието. За да има обективен критерий основанието на позитивното право, което да управлява хората с оглед една цел, е необходимо нравственото усъвършенстване на човека. Сократ определя общото понятие за добродетел и изяснява основните й разновидности – умереност, храброст, справедливост и благочестие. От моралното основание на правото се развиват моралните принципи на правото. Те стават трайни ориентири, които са неизменен фактор за легитимирането на правото. Поставяйки обаче в основата на правното основание етиката, Сократ преувеличава значението на моралния принцип в правото. Моралът съвсем не е абсолютен и достатъчен критерий, за да бъде единствено основане на правото. Идеята за доброто като основа на морала не може да обоснове цялата система от обществени отношения, които правото преднамира, подрежда и регулира. От моралното основание правото взема началото, приложимо към група обществени отношения, към целта на правото – ценностния ред. Моралното основание за правото е най-тясно свързано със справедливостта като основание на правото. Макар да е с морален корен, тя носи по-широко социално обяснение за правото като нормативен регулатор.

3.Справедливостта като основание на правото :

Справедливостта е етична категория, поради своя многопланов характер се свърза с най-древната представа за основанието на правото. Чрез нея правното основание пренася различни идеи, защото в нея се влага различни съждение.

Справедливостта е основание и ръководна идея на всяко позитивно право. Тя обаче има подчертано формален характер. Като основание на правото тя се свързва както с моралната обоснованост на правото, така и със социалното и с политическото основание на правото.

Справедливостта се разбира като най-древно основание на правото, защото съвместява редица други добродетели и става критерий за различаване на правото от неправово. Тя има формален, релационен характер, защото препраща към друго познание. Основанието на правото според Цеко Торбов, който е негов представител, се корени в справедливостта, разбрана като закон за личното равенство.

Можем да обобщим, че има два подхода при определянето на справедливостта като основание на правото съобразно разбиранията за произхода на понятието. Според първия подход справедливостта е независима от човека идея, реултат на определен порядък във вселената, който осигурява хармония и има божествен произход. Втората линия, която определя справедливостта по нов начин, като конвенция. Според този подход за справедливостта хората намерили за полезно да се съгласят помежду си нито да причиняват неправда, нито да понасят неправда, оттогава започнали да създават закони и договори, а предписанието на закона нарекли законни и справедливо.

По наше мнение справедливостта като основание на правото не засяга отношенията в природата, тъй като в тях отсъстват човешкият разум, съзнание, свободна воля и аргументатиран избор. За нас тя принадлежи към социалното, когнутивното основание на правото. Нейните проявни форми са конкретни правни принципи, които имат самостоятелен смисъл и значение с оглед правното основание. Разглеждани в различна среда с оглед спецификата на обществените отнопения, проявните форми на справедливостта придобиват различни обществени значения. Такъв е примерът с принципа на равенстовото като проявление, елемент на справедливостта в гражданското, семейното, наказателното, търговското право със съответните нюанси.

Различни принци са вложени в общата и частната справедливост. Общата справедлиовст е зачитане на всички установени норми. Частната справедливост е свързана с отношенията между индивидте. И двата вида справедливост се съдържат в себе си идеята за налагане на равна мяра, за равенство, но разбиране по различен начин.

Съдържание и киртерии на справедливостта като правни принципи са равенството, разумността, моралността, правилността, умереността и хармонията. Според естественоправната школа основанието на правото е справедливостта, свързана с тезата за естественото равенство на хората. Те се разбират като равни, защото са равни по природа. В домодерните общества обаче хората са фактически неравни – свободни и роби, господари и крепостни. В тези общества правото не може да се легитимира чрез равенството и справедливостта като равна мяра. Въпреки това правото и в този етап от човешката история се приема и действа. Следователно само равенството не може да обоснове целия правен феномен.

В постепенно усложняващата се обществена среда моралът, респективно справедливостта, не можа да има онога господстващо място на основна ръководна причина за съществуване на правната система. Чрез естествените основания на правото се утвърждава ново конгнитивно, насите с мисъл основание на правото.

  1. Естествено основание за правото:

Съотношението между естествено (Божествено) и позитивно (създадени от човека) право е оформено в Древна Гърция и го съпътства в хода на неговото развитие и до днес. Безспорно класическото естествено право дава своя научен тласък за развитието на основанието на правото и правните принципи.

В края на средновековието през 17-ти век естественото право започва да се свързва все повече с езика на разума и да се освобождава от своето схоластичо обяснение. Естественото право става синоним на индивидуализъм и утвръждаване на собствения интерес на свобода на действие. Естественото право има свеото начала в свободата на съвестта като първо естесвено право.

Закономерно класическото естествено право извежда свободата чрез логическата дедукция от познати природни закономерности или от такива, които са в същността на човешката природа. И в двата случая обаче свободата се търси чрез възможностите на човешкия разум, което изисква анализ на съществуващата социална действителност. Чрез естественоправната обстановка в правното основание е направена крачка напред в правното мислене. Основанието на правото се търси по пътя на рационализирането, на разлагането до познати за хората закономерности. На тази основа се утвръждават същността и ролята на правните принципи като реални, полезни, разумни начала, които тръгват от действителността и направляват правото към идеалното правно основание.

Шарл Монтескьо свързва основанието на правото със същността на човека в дообществено състояние. Затова той извежда основанието на правото от географските фактори, но и от взаимодействието между индивидите. Монтескьо определя основанието на правото и като климатично-географско, но самото право – съобразено с множествено различни фактори – природни, мислови и социо-културни.

При Дейвид Хюм се разграничават ясно моралните и природните прични за основанието на правото и тяхната различна принципна роля за развитието му като системно цяло. Днес е безспорно, че при различни природни причини може да има подобни институции, както и при еднакви природни особености може да има различна култура и различни право. Този факт се дължи на ключовата роля на човешкия фактор.

Следователно правното развитие зависи от сложните връзки между обективно-закономерното и общественото (човешкото). За нас приносът на естественото право е подчертаването на разумната природа на човека. Оттам следва и обяснението за целта на правото и неговите начала пак чрез съзнанието.

  • Класическо Естествено право. Естествените основания са част от човешката природа.

Тя може да се прояви в стремежа му към мирно съжителстване – Хуго Гроций, в страха му – Хобс, в инстинкта на човека към самосъхраняване заедно със себеподобните – Пуфендорф, в чувството и любовта към себе си и към другите – Русо.

Представителите на класическото естествено право извеждат различни естествени права (свободи) – на съвестта, на словото, на собствеността, присъщи на човека, и очертават автономията на индивида. Като пренебрегват роменливия характер на действителността, класиците на естественото право стигат до методологична грешка, че човешкият разум съдържа цяла система от готови правила, които да уредят всички отношения.

Неуспехът на школата на естественото право да конструира изцяло позитивно право като система от права се замества с ново естественоправно мислене като учение за правото на разума.

  • Рационално естествено право:

Може би най-важният етап за основанието на правото е рационалното естествено право. Това направление в естественото прао утвръждава пътя към рационалните основи на принципите на правото, утвърдени в периода на кодификациите.

Рационалното естествено право търси отговор на въпроса за неговата цел в разума на човека. Най- видният представител на рационалното естествено праве е Имануил Кант (1724-1804), който постява в основата на своето учение за правото нравствения закон. Кант формулира само формално основанието на правото и не посочва този общ закон на свободата, а го определя само абстрактно. Новото у Кант в учението за правото е отказът му от формулиране на априорни правни принципи, които са недоказуеми-неевидентни (evindence :X). Критическият метод, който утвръждаа Кант, е фундамент за развитие на съвременните разбирания за основанието на правото и въобще за правната наука. Чрез метода на Кант се утвръждава когнитивният, обозрим за човешкото съзнание характер на основанието на правото.

Изтъкнат познавач и последовател на Кант е Цеко Торбов. Той разглежда основанието на правото според рационалното естествено право.

  • Рационалното естествено право на Цеко Торбов. Цеко Торбов възприема и критикува т.нар. „трансцедентално убеждение” в Кантовата система. В нея априорното познание се изследва чрез друго априорно познание. По въпроса за правното основание са възможно не само двата изключващи се – идеалистически и позитивистичен, а е възможен и трети подход.
    Той се основава на човешкото 
     съзнание да познае не правната идеалност, а правната реалност.

Така Цеко Торбов се стреми да открие универсалното, рационалното (не априорно) и хуманно (не само етично) основание направото.

Цеко Торбов критикува естественоправния кодекс на Хуго Гроций, разграничавайки разума (способност на човека за логическо и абстрактно мислене) като основание на правото от разсъдъка (способност на човека да разсъждава). Основанието на правото е свързано с разума като всеобхватен правен принцип или последното основание на правото.

Според него като творение на човешкия разум каталогът от естествени права не може да бъде статичен, изчерпателен и априорен. Той може да има само променлив характер, защото е проява на разсъдъка. Цеко Торбов утвръждава идейния, постоянен характер на правното основание, но и държи връзка между правото и социалната действителност.

Философията на правото търси дълбоките основания за задължителността на правото и ги намирав в един непозитивен закон. Според ЦТ този закон е в правното основание и се съдържа в общочовешката природа, която е зададена за човека, но чрез съзнанието подлежи на овладяване и насочване. Правното основание за Цеко Торбов се изразява в рационалния закон на личното равенство или справедливостта като изискване на разума.

Хуманист от неокантианската школа на Леонард Нелсон Цеко Торбов търси и обосновава крайното основание на правото в идеята за правото. В късното си развитие Цеко Торбов се опира на нови достижения от естественоправната теория, на възгледите на Джорджо Дел Векио, според когото критерият на справедливостта като основен закона на правото се състои в интегралното признаване на личността на всеки един, разгледана обективно в нейните интелигибелен характер като абсолютна и авотномна същност. Цеко Торбов потвръждава своето основно заключение, че правният принцип дава основанието за задължителността на позитивното право и в същото време определя неговите граници.

Цеко Торбов приема правното основание и правните принципи като обществено обосновани явления. Правното основание чрез неговите разработки се универсализира и рационализира.

Следвайки своя критичен метод, Цеко Торбов свързва най-доброто от идеите на естествено-правната традиция с новия обяснителен, рационален и действен подход към човека.

Безспорният принос на философа и юриста Цеко Торбов е в изграждане на системното разбиране за понятията и пренасянето на нов метод на съгласуване осмисляне на правото чрез връзката му с другите социални системи.

Съвременното разбиране за морланата обосновка третира правото като динамичен морал (Дуоркин) и институионален морал (Джон Ролс).

  • Основание за правото според теорията на Роналд Дуоркин.

Роналд Дуоркин, който е представител на правната херменевтика и който се определя като представител на съвременното естествено право, защото, от една страна, е моралната същност, чрез която се обяснява феноменът в правото, а от друга страна, е т.нар. етичен обективизъм, който задава рационалния климат на правното основание, обосновава ръководната роля на правните принципи и политики в цялостния процес на създаване и обосноваване на правните норми.

Дуоркин застава на мението, че правото и моралът са неразрешимо преплетен. Тъй като моралът се нуждае от интерпретация, то и правото е интерпретативен (херменевтичен) феномен.

Моралното основание у Дуоркин позволява неговата теория да се отнесе към т.нар. практически морал. Актуалноста на Дуоркиновото морално основание е свързана с актуалното състояние/промени на обществените практики.

Ключовата теза на Дуоркин е, че в правното система съществува общ и абстрактен идеал. Правните принципи като ръководни начала свързват абстрактното, морално и обективно основание с актуалната практика на деня, затова те имат ключово значение за Дуоркиновата теза.

Основанието на правото у Дуоркин се претворява в праните принципи чрез моралното обосноваване, като се изследват традицията, но и господстващият обществен морал, развит у специалисти и публиката, който се поддържа с течение на времето.

Моралът и въобще естествените основания на правото го легитимизират чрез неговия смисъл.

Правото обаче носи в себе си не само социален смисъл, но и стабилност чрез формата си. Другата голяма група основания разглеждат правото с оглед начина на неговото позитивизиране и институрционализиране, легализиране. Те въвеждат понятието източник на правото.