10. Същност на основанието за правото. Теории.

Въпросът за основанието за правото е въпрос за метафизическата същност на правото. Откъде то изчерпва своята общозадължителност и кои са причините за неговата валидност ? Дали правото е продукт на политическото общество, или е създадено от гражданското общество?

Това са все въпроси, засягащи природата на правното явление и следователно неизменно свързани с философията на правото, а философтията на правото съществува, за да извърши преценка доколко тази санцкия на публичната власт съответства на първоначалните правни идеи и ценности.

Системата на априорното познание се наричика метафизика. Тя давада обяснение и на правото като причина – естествено право, и на правото като следствие – позитивно право.

И все пак откъде черпи правото своята сила, коя е неговата главна причина, неговото основание?

Най-общо това е разумът, който може да бъде открут зад всяка позитивноправна постъка.

Анализирайки това, Кант не право разлика между разума и свободата. За него правото всъщност е продължение на вътрешната свобода, присъща на всеки индивид, то е кодифицирана, гарантирана, узаконена свобода.

От тази теоретична позиция се дефинират и останалите категории, имащи отношение към проявите на правото. Позволено и непозволено се интерпретират на базата на първоначалната теза за разума като причина за правото. Например правомощието е свобода, неограничена от никакви противоположни императиви. Следователно метафизическо обяснение може да се даде не само за правото като цяло, но и за всички негови проявени форми. Тоест от основанието за правото се отива към правните явления.

Затова философията на правото се определя като закон на правото, а правният позитивизъм – като право на закона. Едното понятие дава обяснение за същността, а другото – за явлението, което е продукт на тази същност. Ако основанието за правото е свободата, а тя до известна степен е произвол, то и правото от тази гледна точка е ,, съвкупност от условия, при които произволът на едно лице е съвместим с произвола на друго от гледна точка на всеобщия зкаон на свободата ‘’. Формалният закон е създание на всеобщия закон, всеобщият закон е продукт на разума. Този закон съблюдава както правовостта, така и моралността на всяко позитивно установяване. Творецът на правото – държавата – не може да се отклонява от повелята на този общ закон – той го задължава със своята разумност и поради това и общозадължителност.

В какво се състои нормативността на този всеобщ правов закон? Може ли да твърдим, че правната метафизика е свързана с правната нормативност?

На тези въпроси Кант дава следния отговор : И така, всеобщият правов закон гласи : постъвай въшно така, че свободното проявление на твоя произвол да бъде съвместимо със свободата на всеки съобразно с общия закон.

Можем да правим извода, че компонентите на правото се развиват последователно и тази последователност обхваща преминаването към конкретното, позитивното, практическото, публичното. Тази последователност включва логическа верига разумост-нормативност- общозадължителност-принудителност. При всички случаи целият позитивен ред е рожба на метафизическия разум.

2.Различни теории за основанието за правото. 

Когато говорим за основанието за правото, следва да имаме предвид, че мненията не са единни в правната литература. Има автори, които поддържат, че справедливостта е основанието за правото. Но справедливостта е по-скоро принцип, който също така има за корен разума. Фундамент на правното правило, че всики хора са равни пред закона, е именно идеята за спра-ведливостта, защото субектите са равни като равни носители на свобода.

Дурги свъременно автори поставят върпоса за природата на нещата и за природата на човека. Кото основание за правото се сочат способностите на човека и неговите цели.

Известният философ на правото Дел Векио пък свързва въпроса за основанието за правото с правната идея. Самата правна удея е теоретически обвързана с едно направление в правото – правният идеализим. Според тази теория в основата на позитивото установяване лежи идеята за правото, която съдържа ценносите за това, кое е добро и зло, справедливо и несправедливо.

Други свързват първопричината за правото само със свободата. Правото отразява етапите в развитието на свободата – естествената свобода, свобода на волята, политическа свобода.

Има и философи на правото, които търсят неговия корен в индивидуалното разсъждение, в Бог или във волята. Самият факт, че се търсят основания за правото извън самата правна действителност, че посочват разнообразни основания все на основата на правната метафизика, показва, че правоприлагането и чистото позитично право не могат да дадт обяснение на най-важния въпрос.

Твърде често правното съдържание се опира на моралното начало и затова моралът също се сочи като едно от основанията за самото право. Кант например използва понятието правова честност. То се иразява в правилото : Не бъди само средство за другите, бъди за тях и цел. Самата природа на правото – да урежда отношения между хората – изисква задължителното му обвързване с моралния дълг, с моралния закон. Приема се, че моралната обвързаност на правото не е само въпрос на правната метафизика, че това е и проблем на правоприлагането, защото така се увеличава ефективността на самото право. Юридическите задължения са една част от обществените нравствени задължения на личността, а нейните задължения към самата нея и към Бога са чисто нравствени.

Затова се твърди, че моралът е обвързан повече с естественото състояние на човека, с неговата първоначална организираност в рамките на недържавната общност.

Правната метафизика дава обяснение и за това, кое е вътрешно и кое е външно право. Вътрешното право е природеното право, а външното право е придобитото право. За действието на последното е необходим съответен правов акт. Вътрешното право изразява метафизическия разум, а външното – санцкията на държавата. От тази позиция вътрешното право е основание за правото като система, като позитивно установяване.

Кант и неговите последователи, в България само Цеко Торбов, доказаха, че разумът, т.е. свободата, е единственото първоначално право на всеки човек като принадлежащ към дадена общност.

А другото, което се създава след това, е правото на друга общност – държавно организирана и служеща на човека.