6. Образуване на българската народност.

 

Народността е историческа категория, която възниква на определена степен от развитието на човешките общества. Тя е по-висша и напреднала етническа общност от племето и се изгражда и утвърждава в процеса на разпадане на родово общинният строй. Като новоизградила се общност е свързана с появата на робовладелски или феодални формации, които се формират след разложението и ликвидирането на родово-общинните отношения.

Създаването на народностите е свързано с конкретни исторически условия, имащи благоприятни етнообразуващи фактори – наличието на обща територия, без нея не би могла да се преодолее пременната разделеност. Сама по себе си общата територия не би могла да играе обединяваща роля, ако не е налице дървавна власт с добре устроен държавен апарат, с еднинна вътрешна и външна политика.

При образуването на българската народност дял имат няколко етнически компонента – местно балк. население (траки), славяни, дошли след средата на 6 в. и прабългари (2 половина на 7 в.)

При създаването на народност в обстановката на съжителство на няколко етнически компонента се развиват паралелно два процеса. От една страна процес на ликвидиране на племенната разпокъсаност и на обединяване на отделните племена в едно цяло, в границите на една феодална държава. От друга страна, развива се процес на постепенно сливане на етнически групи, на тяхното взаимопроникване и уеднаквяване до сплотяването им в една нова народностна общност с нов език, обща материална и духовна култура и единна народностно съзнание, чийто терминологичен израз е общото народностно име.           Хронологически погледнато, историята на образуването на българската народност ни отвежда към историята на първия неин компонент – траките. В историята на траките могат да се установят два главни периода, единият обхваща приблизително времето от 6в. пр.н.е до завладяването на балканските земи от римляните 46г сл. н.е, а вторият – епохата на римското и византийско владичество до заселването на славяните на балканския полуостров (втората половина на 6 в). За първият период е характерно това, че траките са делени на мн племена, които често воювали помежду си. Държавата не могла да устои на сепаратистките настроения на отделните пл.вождове.Падането на траките под римска власт създало по-неблагоприятни условия за развитието на тракийския етнос.Таките били изложени на силни външни културни влияния-гръцко,римско,от ср.на 2 век..Най-податливи към пълен асималационен процес били онези траки,които се стремели да се издигнат до върховете на управленската върхушка.

От края на 5в и началото на 6в на балканският полуостров започнали системни нападения на славяни. Масовото заселване започва обаче от средата на 7в. Опитът на цариградските управници да спрат притока на новите пришълци останал напразен. В продължение на около едно столетие от средата на 6 до към средата на 7 век славяните заели плътно почти всички балкански земи като стигнали на юг чак до Пелопонес. В резултат на териториалното съжителство между славяни и траки се развил доста интензивен и бърз по своя характер асимилационен процес, който довел до победа на славянския елемент и претопяването на значителен брой траки в славянската маса. Победата на славянският елемент над различните етническо общности се дължи преди всичко на неговата многочисленост. Друга важна предпоставка, която създава благоприятни условия да се наложи славянският елемент е, че в завзетите от славяните територии на балканите, византийската власт фактически престанала да съществува и била заменена с властта на местните племенни славянски вождове.

През втората половина на 7в, когато преобладаването на славянския елемент в редица краища на балканския полуостров и по-специално в обласите заемани някога от траките, в балканските земи идват прабългарите. Известно е, че прабългари се заселват в две различни територии на балканския полуостров. От една страна те се установяват на юг от Дунава (Аспарух) в дн. Североизточна България, а от друга – в Македония, около Прилеп и Битоля. Това са прабългарите на Кубер. След смъртта на Кубрат Велика България се разпада. Аспарух се насочва на запад и се установява най-напред в днешна южна Бесарабия, а след това започнал да преминава Дунава и да навлиза в дн. Добруджа. За да се справи с новите пришълци византийският император Константин 4 Погонат предприел през 680г. поход, но той бил напълно разбит. През 681г Константин Погонат бил принуден да сключи мир като се задължил да плаща ежегоден данък.Важен момент,който поставил началото на сливането на двете общности в една народност,било създаването на българската държава през 681 г.общата територия,върху която заживели славяни и прабългари,съвместните строителни,военни и дипломатически начинания създали благоприятни условия за преодоляване на различията от религиозен и битов характер. Осъществяват се два паралелни взаимосвързани процеса – обединителен и асимилационен.Хронологически погледнато, това е вторият асимилационен процес, в който взели участие славяните, след като в тях вече се били претопили траките.

В резултат на териториалното разширение на България през VIII в. и първата половина на IX в., в нейните територии били включени нови славянски племена. Още при наследника на Аспарух (Тервел) били постигнати териториални придобивки на юг от Стара планина – обл. Загоре.
При Крум – славяни от днешните Северозападни бълг.земи, както и племена в басейна на р.Тимок и Морава. Пресиан – централна Мизия, както и част от Зап.Македония. Борис – в пределите на държавата влизат важни градове като Охрид и Прилеп,част от албанските земи.
Симеон – на 3 морета.

Независимо от всичко обаче битовите и културни различия между славяни и прабългари продължили да съществуват. Покръстването на българите през 864 г. ускорило асимилационния процес и довело до окончателната победа на славянския етнически компонент. Новата вяра наложила нов общозадължителен за всички поданици на държавата морал,еднакъв начин на живот, едни и същи предписания за обществено и лично поведение. Съществено значение за изграждането на българската народност имало и приемането на славянската писменост, донесена от Кирило-Методиевите ученици – Климент и Наум, в България. През 893г на събора в Преслав било взето решение славянският език да стане държавен, църковен и литературен. Важна обединяваща роля изиграл и възникналият по това време слой от образовани хора учители и духовници. В края на 9ти и началото на 10 в. българската народност била окончателно изградена като устойчива, вътрешносплотена общност. Това била народност, славянска, и по своя език, и по характера на материалната си и духовна култура. Създаването на българската народност е придружено с утвърждаване на общо название на всички, които принадлежат към нея. Това общо название станало името ‘българи’.

За славянския характер на българската народност свидетелстват не само данни от съчинения на средновековни писатели, но и редица паралели(в облеклото, песните, танците) м/у бълг. народ и други славянски народи.