5. Феодализъм и феодални отношения в Първата българска държава. Крумово законодателство. Земеделски закон. Закон за съдене на людете.

 

Същност на феодалната формация – феодалният строй има черти отличаващи го от останалите обществено-икономически формации. При робовладелския и буржоазнокапиталистическия стой основните средства за производство са в ръцете на господарстващата класа, а основата производствена сила са робите и пролетарии. При феодализма основният производител е селското и градското население,имащо земя и инвентар,организиращо производството.Феодалната класа не участва непосредствено в процеса,тя получава доходи под формата на феодална рента.В българското общество наченки на феодализма се търсят още от времето на образуване на българската държава. Държавната организация искала непрекъснато постъпление на доходи. Създали се отношения на зависимост и подчинение на държавата.
Развитие на феодализма:
В средновековна България се очертават три основни етапа:
1) феодализъм, съвпадащ с Първа българска държава;
2) византийски феодализъм в българските земи;
3) пълно налагане на феодални отношения – Втора българска държава.
В началния период  при натурално стопанство и натурална рента отношенията били свързани с административното устройство, което по време на създаването на българската държава е силно децентрализирано. Приходите отивали в ръцете на хана, кавхана и ичиргубоила.,така те придобили голяма икономическа и политическа власт. Това е своего рода служебен феодализъм, при които административната, финансовата и съдебната власт произтичат от служебното положение. Административната реформа на хан Омуртаг не променила положението. Висшите чиновници събирали държавните приходи като истински феодали. Същевременно много от тях станали собственици на свои имения. Друг начин за забогатяване били щедрите дарения от владетеля за първенците.
По време на византийското владичество българските земи са включени във византийската феодална система. Тежък удар бил нанесен на българската феодална аристокрация. Била въведена византийска аристокрация, имаща големи феодални владения. Разраснала се и църковно-манастирската собственост. Била въведена пронията – условна феодална собственост, предоставяна на хора предимно от войнишкото съсловие за времето докато изпълняват службата си. Промени има и в областта на рентата, въведена е системата синона – задължително изкупуване на храни и добитък на много ниски цени  или безплатно, което били истински грабеж. Основна станала натуралната рента. Най-тежко се отразило въвеждането на парични данъци.
През 13-14 в., по време на Втората българска държава, феодалните отношения достигат пълното си развитие. Основната част от господарстващата класа са болярите. И през този период феодалните отношения били свързани предимно с държавната администрация. Крупни феодали били преди всичко царските сродници – деспоти и севастократори, които разполагали с огромни права и пълномощия. Много нараснала и църковно-манастирската собственост, като много от царете станали щедри дарители. Манастирите получили пълна власт над дарените им села. На царските служители се забранило да влизат във владенията на манастирите. Манастирите събирали рента – отработъчна, натурална, парична. Манастирите в лицето на своите игумени разполагали с пълен имунитет на селата и людете. Така те станали истински феодали и властта им не отстъпвала на светските управници.
Зависимо население: През Първата българска държава облика на българското село давало свободното селячество – люде, разполагащо със земя, добитък инвентар. Това било незакрепостено население, зависимо от държавата и образуващата се феодална класа. През 8-9 век се появило малоимотно или безимотно население,кото било принудено да обработва земята на по-заможните. Такива били:
– Изполичари, които давали половината от производството;
– мортити, които предавали една десета;
– мистоти, които работили като ратаи на чужда земя срещу заплащане в натура. През 10-11 век се появили и първите закрепостени селяни-патриции и клириции.
По време на византийско владичество – попадане на селячеството под личната зависимост на феодала.
Основни категории:
патриции – закрепостени селяни, подразделящи се на няколко категории; клириции – предимно в църковните земи; дулопарици – полуроби, м/у патриции и роби; мистии – ратаи, работещи в земите на феодалите с/у заплащане и т.н.
По време на Втора българска д-ва селячеството отново е основната част от обществото. Една част били подчинени на централната власт, а другата на светски и църковни феодали.
Основни групи:
1) Патрициите били основната и многобройна група. Имат земя, добитък инвентар, но за притежанието на които плащали рента.
2) Поповяните (клирици) – различен бил им само начинът на попадане във феодална зависимост.
3) Отроците – манастирски слуги,малоимотни хора.
4) Технитарите – упражнявали някои по специални професии- затова били освободени от някои феодални задължения(железари,дърводелци,каменоделци,кожари).
За зависимото население имало следните ренти:
1) отработъчна;
2) натурална – представена е чрез различни данъци в/у селскостопанската продукция – храни и добитък. Основният данък бил десятъкът.
3) Парична – сведенията са оскъдни, не може да се каже кои от данъците са били събирани в пари.

Крумово законодателство
Характеристика
Крумовото законодателство е най-старият домашен юридически извор, предполага се, че е създаден по време на управлението на хан Крум (803-814). Той е първото достигнало до нас официално законодателство, което представлява домашен извор. Оригиналът му не е запазен, достига до наши дни благодарение на описанието му в лексикона “Свидас” от втората половина на X в., като едва ли е предаден същия обем, в който първоначално е бил създаден. Някои изследователи дори отричат съществуването на Крумовото законодателство, като определят неговия характер като легендарен.
Крумовото законодателство е отразено в рубриката “Българи” на лексикона “Свидас”, който е с византийски произход. В нея се съобщава първо за богатството на хан Тервел, а след това се описват законите на хан Крум. Информацията за него делим на две части – първата е с легендарен характер, която описва причините за издаването на законите, свързвайки ги с легендата за разговора на хан Крум с аварите; а втората посочва как са оповестени разпоредбите и се възпроизвежда съдържанието на 5 от правните норми, създадени от хана.
1 – За клеветниците санкцията е била смърт.
2 – Ако някой помага или укрива крадец, се наказва с конфискация на имуществото.
3 – Наказанието за кражба било чупене на крайници.
4 – Административна разпоредба да се изкоренят всички лози. Възможно е това да е била временна или частична мярка.
5 – На просяците трябва да се дава достатъчно, за да не просят.  В исторически аспект, би било логично след значителното разширяване на територията на българската държава при хан Крум, да се наложи и силата му по законодателен ред над многобройното население, което се присъединява. Въпреки, че сведението за Крумовото законодателство не присъства в други извори, неговото съществуване следва да бъде прието и то при условие, че в лексикона “Свидас” са отразени само част от нормите, съдържащи се в него.
Няма потвърждение дали законите на хан Крум са били писани. Във византийския лексикон е упоменато само, че ханът “свика всички българи” и пред тях обявява новите закони. Вероятно тук става въпрос за свикан народен събор, за каквито има сведения неведнъж в изворите.
Като цяло Крумовото законодателство е отражение на социалните отношения в българското общество по онова време, пречупени през призмата на тогавашните норми. То има определено наказателен характер и ни дава сведения за характера на съдебния процес.
Крумовото законодателство по своя характер е назателно. То ни дава картина за най-разпространените по това време престъпления в българските земи, както и за съдебния процес, който се осъществява. В него не се дават сведения за развитието на феодалните отношения, ето защо следва да заключим, че те са в своя начален стадий на развитие. Освен да накаже престъпленията, със своето законодателство хан Крум цели и да премахне съществуващия дотогава административен дуализъм и да консолидира държава с единно законодателство за всички нейни поданици.
Законът за съдене на людете (ЗСЛ) е единственият достигнал до нас в своята цялост оригинален извор и източник на българското средновековно право. Той е най-старият правен акт от християнската епоха. Този оригинален домашен законодателен акт от периода на Първата българска държава оказва влияние върху законодателството на съседните славянски държави. Неговото съдържание разкрива процеса на формиране на писаното право под влияние на християнската религия. Известен е в две редакции – кратка (32 текста) и обширна (77 текста). Обширната вероятно е създадена чрез добавяне и допълване на текстове към кратката в Русия през XI в.
Кратката редакция е създадена първа, като се предполага, че това е станало в българските земи непосредствено след Покръстването. Двете редакции са поместени в руски преписи на “Кормчая книга” (превод от Номоканона) от XIII-XIV в. Законът е домашен, юридически извор.
Тези за произхода на ЗСЛ:
В Панония и негов автор е Методий: Проф. Шмид се аргументира с предвиждането на епитимийни наказания (като пост и покаяние) наред със светските (бой, глоба и др.). Този факт той свързва със съществувалите в Панония смесени синодални съдилища, в чиито състав участват както съдии миряни, така и съдии духовници. Те са налагали едновременно за едно деяние както светско, така и епитимийно наказание. Предвидените в ЗСЛ епитимийни наказания обаче са точно определени от законодателя и не представлява трудност налагането им от светски съд. Още повече, че в ЗСЛ като съдебни органи са посочени само князът и съдията. Доказателство за алтернативността на светското и епитимийното наказание се съдържа в редица норми на закона, особено в статия 15 (за палежа). Епитимийните закони в ЗСЛ подчиняват християнския дух на закона и чрез тях се смекчава тежкото членовредително наказание за нарушаването на морала.
Във Великоморавия от Константин Кирил – Философ :Тази теза е подкрепена от чешкия проф. Вашица и тя се основава на езикови аргументи, а именно съществуването на много моравизми в текста. Този факт би могъл да бъде обяснен с използването на моравизми от учениците на Методий и възпитаниците им в България за обозначаването на понятия, свързани с християнската религия и новия съдебен процес. Освен това в началото на ЗСЛ се посочва името на Константин, но това не би могло да бъде свързано с името на Константин Кирил – Философ, защото би противоречило на обичаите по това време авторите да не опоменават така открито имената си в творбите. Най-вероятно тук става въпрос за Константин Велики и преписи на негови закони.
В областта Стримон от Методий: Тази теза би могла да бъде опровергана с това, че едва ли нископоставен служител би бил упълномощен да създава цял закон.
В България непосредствено след Покръстването: Основното доказателство за достоверността на това твърдение е самото съдържание на закона. Например в статия 1 се споменава за тежкото наказание за господаря на село, в което се извършват езически заклинания. Именно в България е имало съпротива по приемането на християнството и част от народа е продължавал да изповядва своята стара вяра.
Друг пример е фактът, че голяма част от закона предвижда наказания в случай на нарушаване на християнския морал, а не са предвидени такива в случай на измяна, предатество, дори убийство. Това ни подсказва, че законинът има за цел да уреди не всички норми на поведение, а само тези, които са останали неуредени.
Съдържание: По-голямата част от текстовете в ЗСЛ са заимствани от титул 17 на Византийската Еклога, озаглавен “За престъпленията и техните наказания”. В ЗСЛ не са регламентирани тежки престъпления като кражба и убийство, както и по-леки като сводничество, хомосексуализъм и други. Всички санкции са смекчени, с изключение на тази за нарушаване на азилното право.
Чл. 1 В този пасаж от ЗСЛ се предвижда санкция за село, в което се извършват езически обреди и заклинания. Наказанието за неговите господари (да се продадат заедно с всичките им имоти) е значително по-тежко от предвиденото за селяните (селото да се отдаде на божия храм). Санкцията “продаване в робство” засяга именно имуществения, социалния и юридическия статус както на извършителя, така и на неговите наследници. В тази статия също така намира отражение институтът на колективната наказателна отговорност, характерен за славянското обичайно право.
Чл. 2 и чл. 7а :Разкриват нов съдебен процес, различен от съществуващия в езическа България и доближаващ се до указанията на папа Николай I. Предвижда се установяване на фактите по процеса чрез използване на свидетелски показания, като изискванията към свидетелите са свързани с техния морал и поведение.
ЗСЛ регламентира и голям брой престъпления срещу половия морал, които са в разрез с християнските норми. Такива са наказанията за блудство с робиня (чл. 4 и 5), блудство на калугер (чл. 6) и др. Семейно-брачните отношения се регламентират от чл. 32, а в чл. 30 са опоменати основанията за развод.

Земеделски закон.
Той е Византийски юридически извор. Популярен закон в славянските държави. Не е намерен български превод, но със сигурност е познат у нас, защото отразява и се доближава до начина на живот в българската държава. Създаден е малко след Еклогата, по време на император Лъв III. С течение на времето е изменян в зависимост от характера на населението. Доказва се вследствие на съпоставка на различните преписи (сръбски, румънски и руски). Земеделският закон отразява в юридическа форма отношения, които са битували в славянската общност. Той представлява синтез между местни обичаи и римо-византийски юридически разрешения. Законът има смесен характер и е разделен на 85 текста. Общо 20 текста имат гражданско-правно съдържание, а останалите текстове са с наказателно-правно съдържание.
– 3 чл. от него урежда договора за замяна на ниви, който е формален. Необходимо е размяната да стане пред двама (трима) свидетели.
– 4 и 5 чл. обхващат различните хипотези за разваляне договора за замяна.
– чл. 7  урежда конфликта за прокарване на граница чрез съдии.
– чл. 9, 10 и 11 са свързани с наем на ниви. Като се разграничават два вида исполичарство, при този вид половината от продукцията е размера на плащането, а при мортитството се плаща 1/10 от продукцията, обикновено при тази хипотеза наемателят е обработвал земята със собствения си селскостопански инвентар.

Субект на престъпление е всеки член на общината, който е извършил инкриминирано престъпление. Робът е обект на правото и не носи правна отговорност, но при хипотезата на 46чл., ако някои роб възнамерява да краде през нощта и бъде хванат, може да бъде убит. 49чл. гласи, че животно, което прави пакости, трябва да бъде върнато на стопанина, а ако се повтори 3 пъти, може да бъде убито. Предвиждат се наказания за кражба на селскостопански инвентар, а също и наказателно-правна отговорност за говедаря, който убие вол или друго животно, дори ако е поради непредпазливост. Наказания се налагат за палежи, сечене на чужди лози, разрушаване на ограда. Предвижда се наказателна отговорност за стопанина на зло куче. Земеделският закон отразява адекватно отношенията в общество, което се занимава предимно със земеделие и скотовъдство.