36. А Националноосвободителни борби на българския народ в Македония и Одринска Тракия след Освобождението (1878-1912 г.).

 

Санстефанският мирен договор, подписан на 3 март 1878г., решава по удовлетворителен начин българския национален въпрос. Имайки предвид неговия предварителен характер, на Берлинския конгрес Великите сили налагат разпокъсването на българските земи на пет части: Княжество България, Източна Румелия /Македония, Беломорска и Одринска Тракия/, Северна Добруджа и Западните покрайнини. Този акт не само не позволява реализирането на националното обединение на българите и облагодетелства други държави, но и залага за дълъг исторически период национални и исторически противоречия на Балканския полуостров и потенциално подготвя тежките бъдещи конфликти. Решенията на Берлинския конгрес, непосредствено след оповестяването си, предизвикват всеобщо възмущение на българите от всички краища, но най-силно е вълнението в онези части, които са върнати на Турция /Македония и Одринско/. Там отново се разгръща освободително движение, но вече при различни вътрешни и международни условия.

Берлинският конгрес разпокъсва етническата територия на България, в резултат на което две големи области – Македония и Одринска Тракия – са върнати отново в пределите на Османската империя. Въпреки изселническата вълна и асимилационната политика на гръцката и сръбската пропаганда, тези области запазват българския си характер – българите продължават да бъдат мнозинство.

Според Берлинския договор, Турция е задължена да проведе реформи в своите европейски вилаети, в това число в Македония и Одринско, но тя не бърза да изпълни поетите задължения. Положението на българите в Македония и Одринска Тракия се усложнява както поради общото състояние на държавата, така и от редица конкретни обстоятелства, възникнали след поредната Руско-турска война.

През втората половина на XX век. Турция изпада в тежка зависимост от своите западни кредитори, а след 1881г. върху нея е установен международен финансов контрол. Чуждият капитал навлиза в Турция чрез изгодни концесии. От друга страна империята изнася главно селскостопански продукти, а внася промишлени стоки. Това определя постоянния пасив в търговския баланс на Турция, което се отразява неблагоприятно върху състоянието на живеещите в империята народи. Панаирите губят своя смисъл, занаятите пропадат под натиска на западните стоки, които конкурират произведените в империята и ги изместват от пазара. Чифлиците, в които българските селяни се трудят обезправени като ратаи, кесимджии и изполичари, се запазват и дори увеличават своя брой в Македония и Одринска Тракия. Християните плащат и непосилни данъци, събирани чрез порочната система на откупуването, която позволява произвол и корупция.

В Турската империя вилнее политическо безправие и национален гнет, от който най-много страдат българите. След 1888г. Македония и Одринско са превърнати в погранични провинции на Турция, която настанява в тях големи военни гарнизони. Грижата за издръжката им ляга изцяло върху българското население.

Голямо зло за българите е разбойничеството, с което турските власти не могат или не искат да се справят. Това истинско бедствие е свързано с настанените в Македония и Одринска Тракия мюсюлмански бежанци, които заграбват земята на местните жители и са заплаха за техния имот и живот.

Системният терор и прилаганите насилия, заграбването на земята и имуществото, страхът за живота и честта, принуждават между 50 и 70 000 българи от Македония и Одринска Тракия да търсят спасение в освободените части на България.

Разпокъсването на българския народ след Берлинския конгрес поставя Българската екзархия в сложно положение. Въпреки изказаните мнения, че нейното седалище трябва да е в София или Пловдив, най-далновидните църковни дейци, между които и Екзарх Йосиф, са на мнение, че екзархията би могла да изпълнява функциите си на общобългарска институция само от Цариград. За да възпрепятства дейността на Екзархията в европейските части на империята /Македония и Одринско/, Високата порта смята, че мястото й е в София. Прогонването на екзархията от Цариград би означавало тя да се лиши от своите епархии в Македония и Одринска Тракия, където да се настанят гръцки архиереи. Екзарх Йосиф полага огромни усилия и дипломатически такт, за да остане в турската столица и да получи берати за българските владици. През 1890г., след категоричния ултиматум на българския министър-председател Ст. Стамболов, Високата порта дава първите берати за български владици в Охрид и Скопие, а четири години по-късно с такива се сдобиват и Велешката и Неврокопската епархии.

Българското етническо надмощие, особено осезаемо в Македония, създава големи грижи на турското правителство. За да отслаби българите, то поощрява чуждите пропаганди – предимно гръцка и сръбска. Българското население е подложено на силен натиск от страна на Цариградската гръцка патриаршия, за да приеме нейното върховенство. Това означава отказ от националната принадлежност. Някои българи се поддават и започват да се гърчеят. Те засилват влиянието на Патриаршията в някои части на Македония и Одринска Тракия, но благодарение на усилията на българската екзархия, българското население в Македония и Одринско, което е заплашено от асимилация, запазва етническото си съзнание.

Особено активна в Македония е сръбската пропаганда. Основаното през 1866г. дружество „Свети Сава“ разполага с много пари и изпраща сръбски агенти в Македония, които се опитват да наложат сръбски училища и свещеници из българските села, където се създават „прави сърби“. Когато тази политика не успява, в Сърбия започват да се формират чети, които извършват нападения и убийства, тероризират екзархийското българско население.

Активната национална и политическа дейност на Българската екзархия и лично на Екзарх Йосиф I не позволява претопяването на българите като народност в Македония и Одринска Тракия и защитава интересите им пред Високата порта. Българското население в тези области посреща XX век със 7 свои официално признати митрополии и 20 архиерейски наместници, нарежда 21 църковни общини. Българският дух и националното съзнание на това население /около 1,6 млн. души/ укрепват и се развиват в около 1180 църкви, 89 параклиса и 43 манастира.

Друга важна насока в дейността на Българската екзархия е учебното дело в Македония и Одринска Тракия. В тези области се наблюдават редица неблагоприятни фактори, които спъват развитието на българското учебно дело – емигрантската вълна обуславя недостига на учители, а малкото годни за такава служба трябва да получат одобрението на гръцките духовни власти. След упорито настояване на Екзарх Йосиф, Високата порта освобождава българските училища от опеката на гърците, но ги поставя под свой контрол.

Важна роля за развитието на църковното дело играят и българските църковни общини, които представляват изборни обществени организации, грижещи се за църковните и учебните дела. По-заможните общини в Екзархията поемат издръжката на училищата. България също дава финансова подкрепа.

Истински университет за българското население в Македония е българската мъжка гимназия в Солун „Св.св.Кирил. и Методий“. В тази гимназия продължават образованието си най-будните българчета и през нея преминават почти всички ръководители на българското националноосвободително движение в Македония. Две години след откриването на мъжката гимназия /1880г./ в Солун отваря вратите си и Българска девическа гимназия /“Св. Благовещение“/. В Солун се открива и търговска гимназия.

През 1891г. в Одрин е открита Българската мъжка гимназия „Д-р Петър Берон“, а скоро след това се появява и девическа българска гимназия.

Така в навечерието на Балканската война българските средни училища /гимназии/ в Македония и Одринска Тракия са общо 12, някои от които целенасочено подготвят учители за класните училища. В екзархийските гимназии и класни училища се подготвя българската интелигенция в Македония и Одринско, представители на която формират елита на национално освободителната организация. Българската екзархия е мирната алтернатива на национално-освободителния процес. Нейната дейност подготвя създаването на Вътрешна македоноодринска революционна организация /ВМОРО/. Европейските вилаети на Турция са покрити с гъста мрежа български национални институции /училища, църкви, читалища и др./, които се превръщат в крепости на българщината и обособяват вътре в Турската империя една цяла “България”.

Борбата на българите от Македония и Одринска Тракия не престава и след потушаването на Кресненско-Разложкото въстание. Години наред тя има стихиен характер и няма единен ръководен център и завършена идеология.

През 1888-89г. Пере Тошев прави опит да положи основите на революционна организация в Солун. По същото време сред учениците на Солунската българска мъжка гимназия възниква таен революционен кръжок, един от най-активните участници в който е Гоце Делчев. Характер на подобен кръжок има и студентската група, основана от Дамян /Даме/ Груев в София към края на 1890г.

Основите на масовата революционна организация се поставя през есента на 1893г., когато Д. Груев и петима негови съмишленици се събират в Солун и обсъждат идеята за организирането на една „обществена дейност“.

В началото на 1894г. е проведена нова среща, на която се определят името и целите на Вътрешната организация. Малко по-късно е приет и първият устав, избран е и Централен комитет с председател д-р Хр. Татарчев и секретар – Д.Груев.

След първите плахи стъпки ВМОРО започва бързо да набира сили. За нейното масовизиране голяма заслуга има Гоце Делчев. По негова идея са създадени първите канали за връзка между революционните комитети. По цялото протежение на българо-турската граница са изградени погранични пунктове със складирани в тях писма , вестници, революционна литература, които се пренасят във вътрешността на Македония и Одринско посредством специални куриери.

Наскоро след Македония в революционното дело са въвлечени и българите от Одринска Тракия. През 1895г. Хр.Коцев, учител в българската мъжка гимназия „П.Берон“, основава първия революционен комитет в Одрин. Почти по същото време учителят Павел Генадиев привлича около себе си по-будни младежи в град Мустафа паша/ дн.Свиленград/ и полага основите на местен революционен комитет. През следващите години в борбата масово се включват и българите от Странджанския край, където турското и гръцкото присъствие е много слабо, а контактите на местните българи и изселилите се бежанци – системни и непрекъснати.

Важна роля за формирането на цялостна програма и тактика на националноосвободителното движение в Македония и Одринска Тракия изиграва Солунският конгрес от 1896г. По предложение на Г.Делчев и П.Тошев делегатите изработват Устав и Правилник на Българските македоно-одрински революционни комитети /такова е тогава името на ВМОРО/. Целта на ВМОРО е ясно определена от Устава. В него се говори за „пълна политическа автономия“ на Македония и Одринско, която може да се постигне само с усилията на всички българи от тези области. За член на революционната организация се допуска всеки българин, който обещае да бъде полезен на освободителното дело. Солунският :конгрес и приетият устав отстояват принципа за пълна политическа автономия на Македония и Одринско, която е добра основа за едно по-сетнешно съединение с България, по примера на Източна Румелия. В устава категорично са посочени не само целите, но и начините за тяхното постигане. ВМОРО гледа на въстанието като най-ефикасното средство за постигане на желаното.

ВМОРО има селски, окръжни и околийски комитети, а цялостната й дейност се ръководи от Централен комитет. Връзката между различните звена и пренасянето на кореспонденцията се осъществява посредством тайна поща. Уставът предвижда наказания за членовете на организацията, чиято тежест зависи от извършеното нарушение или престъпление.

В първите години на XX век дейността на ВМОРО добива широка международна известност и това до голяма степен налага промени в нейната тактика. През 1902г. в Устава са нанесени корекции, които позволяват всички недоволни от Македония и Одринско, без значение на етническата принадлежност, да се включат в борбата за политическата автономия на тези части. Въпреки декларираното желание в организацията да се привлекат и членове от други народности, до края на своята дейност ВМОРО си остава чисто българска.

Емигриралите в свободна България българи от Македония и Одринско не остават чужди на въжделенията и борбите на своите братя от тези области. На 19 март 1895г. създадените в Княжеството Македонски дружества и комитети свикват свой конгрес, на който е избран Върховен македонски комитет /ВМК/ с председател Трайко Китанчев. Първоначално комитетът е против всякакви въоръжени акции и смята, че автономията може да се постигне чрез агитация и дипломатическа работа, но много скоро насочва усилията си към подготовка на въстание. Китанчев е насърчаван от княза и правителството на К. Стоилов, които чрез натиск върху Турция желаят да постигнат по-скорошното признаване на Фердинанд.

През пролетта на 1895г. в Македония започват да се събират чети, а през лятото ВМК предприема въстаническа акция, известна като Мелнишко въстание. В Македония навлизат четири големи отряда и много малки чети в състав от около 900 души, командвани от над 50 български офицери. Въстанието не води до очаквания резултат. Скоро след него Тр. Китанчев умира и след смъртта му настъпва разцепление във ВМК.

Успоредно с изгнаниците от Македония, своя организация създават и бежанците от Тракия. През 1896г., във Варна, по инициатива на братята Петър и Никола Драгулеви, Петко Киряков и др. възниква дружество „Странджа”, което обединява създадените по-рано културно-благотворителни дружества. Дружеството си поставя просветителски задачи и поема защитата на населението в Одринско по „легален“ начин. Скоро ръководителите на “Странджа“ схващат, че издигнатите културно-просветни задачи не са достатъчни и се преориентират към революционната идеология. Започва формирането на чети и изграждането на комитетска мрежа в българските села на Странджа планина, голяма заслуга за което има войводата Г. Кондолов.

Общите цели на ВМК и Дружество „Странджа“ са очевидни и водят до обединяването им във Върховен македоно-одрински комитет през 1900г.

Още от самото начало между Върховния комитет и ВМОРО няма установени връзки. Между тях съществуват и различия, но не по отношение на крайната цел, а по тактически въпроси. ВМОРО, поне официално, приема, че освобождението ще се постигне главно с усилията на българите от Македония и Одринско, а България може да играе самостоятелна роля. ВМК е на мнение, че решаващата роля трябва да принадлежи на България и нейната армия, която да противодейства успешно на добре въоръжената и организирана турска войска.

Освен това Върховният комитет прави не един опит да подчини вътрешната организация. Лидерите на ВМОРО отстояват тезата, че решаващата дума по основните въпроси трябва да има техният ЦК, предвид по-доброто познаване на обстановката в Македония и Одринско, и по-голямата отговорност на местните дейци пред населението.

Въпреки обтегнатите отношения между ВМК и ВМОРО, достигнали до кръвопролитни сблъсъци между техните чети, съществуват и цели периоди на активно и плодотворно единодействие. Така например в периода 1899-1901г., когато председател на ВМК е Борис Сарафов, Комитетът се обявява за клон на ВМОРО и декларира, че ЦК на организацията има решаващия глас по най-важните въпроси.

През есента на 1902г. обстановката в Македония и Одринска Тракия рязко се влошава. ВМК решава да организира въстание в Горноджумайска околия. То избухва на 23 септември и въпреки единодействието на четите на Върховния комитет и местната селска милиция, то е потушено. Горноджумайското въстание е ненавременно и необмислено. То не получава очакваната подкрепа от Русия, която е ангажирана в далекоизточен конфликт с Япония. Българското правителство също е против преждевременно въстание в Македония, защото при евентуален конфликт с Турция, не би могло да разчита на външна подкрепа. Вътрешната организация също прави всичко възможно да предотврати акцията на ВМК, в резултат на която едни от най-добре въоръжените и подготвени райони са силно засегнати. Репресиите придобиват ужасяващи размери и принуждават хиляди бежанци да търсят спасение в Княжество България. След Горноджумайското въстание, с намесата на Великите сили, с успех е прокарана само т.нар.“пъдарска реформа“.

При тази нажежаваща се политическа обстановка ЦК на ВМОРО свиква конгрес, който се провежда в първите дни на януари 1903г. Делегатите, предимно местни дейци, са настроени за решителни действия, защото се опасяват ,че в скоро време организацията ще бъде съвсем обезсилена. В отсъствието на най-изтъкнатите ръководители на ВМОРО Гоце Делчев, Даме Груев, Пере Тошев, Яне Сандански и др., които са на мнение, че е рано за решителни и масови въстанически действия, делегатите на Солунския конгрес взимат решение за непосредствена подготовка на въстание, което да избухне през пролетта на 1903г. Дейци като Г.Делчев, Г.Петров, П.Гошев, М.Герджиков и влиятелните войводи Яне Сандански и Хр. Чернопеев на нарочно събрание в София осъждат решението на конгреса, но неговата отмяна се оказва невъзможна – на много места изтерзаното население е приело въстанието с облекчение.

Обстановката в Македония е допълнително усложнена след солунските атентати, извършени в края на април 1903г. Те са извършени от група млади патриоти, увлечени по анархизма, и целят да привлекат вниманието на Великите сили към Македония. Т.нар. „гемиджии “ взривяват сградата на „Банк Отоман”, подпалват френския параход „Гвадалкивир“, прекъсват тръбите за светлинен газ и водопровода на Солун, но в последвалите сблъсъци с войската и милицията почти всички загиват.

В тази крайно неприятна обстановка, в началото на май 1903г., се провежда конгресът на Битолския революционен окръг, председателстван от Даме Груев. Взето е решение за въстание, чиито главен щаб /Д. Груев, Ат. Лозанчев и Б. Сарафов/ решава то да бъде обявено на 2 август /20 юли/ – Илинден.

Решението за масово въстание, взето в с. Смиглево, е подкрепено единствено от Одринския революционен окръг. Това става на конгреса, свикан на 11 юли /28 юни/ 1903г., в местността Петрова нива, в Странджа планина. Делегатите разделят Одринско на революционни райони и назначават техни ръководители. Избрано е Главно ръководно боево тяло /ГРБТ/ /М. Герджиков, Стамат Икономов и Лазар Маджаров/, което изработва общия план за действие и определя датата, на която въстанието трябва да избухне – 19 август /Преображение/.

Въстанието в Битолски окръг започва на 2 срещу 3 август и още в самото начало обхваща всички революционни райони и добива масов характер. За кратко време са освободени почти всички планински райони на Битолска, Леринска, Костурска, Охридска и Кичевска кааза.След превземането на град Крушево в него е установено временно управление в състав от 6 души /по двама представители на основните народностни групи/. Установената власт по-късно е определена като Крушевска република, просъществувала само 10 дни.

На 19 август е обявено и въстанието в Одринска Тракия. Още през първата нощ са освободени много села, а военните постове по границата с България – подпалени. Въстаническите отряди завземат крайморските градчета Ахтопол и Василико/дн. Царево/, а разположените в тях турски гарнизони бягат с кораби в Цариград. Странджа планина е свободна. Под турски гнет остава само Малко Търново.

Ръководителите на ВМОРО в останалите революционни окръзи преценяват, че не са готови за въстание. За да облекчат положението на своите събратя в Битолски и Одрински окръзи, те активизират дейността на четите. Особено действени са въоръжените отряди на Серския революционен окръг, които решават да действат съвместно с чети на Върховния комитет.

Въстанието започва на 27 септември /14 септември/ 1903г., Кръстовден. Сражения се водят почти по цялата територия на Серския революционен окръг. В тях заедно участват Яне Сандански, кап.Стоянов, полковник Янков. Борбата сближава бившите противници от ВМОРО и ВМК и те с обединени сили действат срещу турския аскер.

Срещу въстаналите българи в Македония и Одринска Тракия Високата порта хвърля големи войскови съединения, снабдени с артилерия. Въоръжената борба продължава близо 3 месеца, като само в Битолски вилает се водят около 150 сражения с участието на близо 20 000 въстаници срещу 300 хиляда турски войници.

Съотношението на силите, както и сравнително слабата военно-техническа подготовка на въстаниците предопределят тяхното поражение. Голяма изселническа вълна отново залива свободна България – над 30 000 бежанци търсят спасение в Княжеството.

Водени от своите интереси, Великите сили остават неми свидетели на кървавата драма в Македония и Одринско. Българската държава не е подготвена нито във военно, нито в дипломатическо отношение, за да окаже ефикасна подкрепа на въстаниците.

Поражението на въстанието засилва противоречията, съществуващи във ВМОРО и в нея се оформят две крила – десница и левица. Най-активна роля в левицата /сандинистите/ играят дейците от Серски иСтрумишки революционни окръзи – Яне Сандански, Хр. Чернопеев, Г.Петров и др., които са за децентрализиране и за даване на по-голяма свобода на местните ръководства. Десницата /сарафистите/ се оглавяват от Ив.Гарванов, Хр.Матов и Б.Сарафов. Те отстояват старите централистични принципи във ВМОРО и не приемат обвиненията на левицата, че носят главната отговорност за преждевременното въстание и трагичните му последици. Даме Груев се опитва да примири противоречията и запази единството на организацията.

Опит за помирение е направен на Рилския конгрес през 1905г., но постигнатите договорености скоро са изоставени. По нареждане на Яне Сандански в края на 1907г. са убити Ив. Гарванов и Б. Сарафов. Илинденско-Преображенското въстание търпи поражение, но то предизвиква по-активната намеса на Великите сили в защита на християнското население в Македония. Към главния управител на областта са делегирани двама представители на Русия и Австро-Унгария, реформират се турската жандармерия, финансите, икономиката.

Младотурците гледат с раздразнение и недоверие на чуждата намеса и организират военен преврат. Започва времето на „хуриета“ /свободата/, българските чети слизат от планините, ВМОРО излиза от нелегалност. От нейните основни крила се формират две нови политически партии – Български конституционни клубове и Народно федеративна партия/българска секция/.

Много скоро младотурците забравят прокламираното от тях равноправие на различните народности и възобновяват репресиите с още по-голяма сила. Вътрешната организация е принудена да възстанови нелегалната си мрежа и да започне борбата отново.

Независимо от неуспеха на борбата за национално освобождение на българите в Македония и Одринска Тракия в периода 1878-1912г., българският народ за сетен път доказва своята жертвоготовност за свобода и национално обединение. Националноосвободителното движение преминава през различни етапи, стига до изграждането на революционна организация с утвърдена идеология и до радикален опит за освободителна буржоазно-демократична революция. Противоречията в организацията, противоборството с върховистите, действията на Сърбия и Гърция, сложното международно положение на България, позицията на Великите сили и фактическия неуспех на младотурската революция ясно показват, че единственият път за решаването на възела от проблеми остава военният.