11. Феодализмът във Втората българска държава (ХІІІ-ХІV в.)

 

  1. През 13-14 в., по време на Втората бълг.държава, феодалните отношения достигат пълното си развитие. През този период те били свързани предимно с държавната адмистрация, с упражняваните служебни функции. Основна част от господстващата класа съставлявали болярите. В изворите са посочени като “велики“ и “малки“.

Висши държ. сановници и същевременно крупни феодали били преди всичко царските сродници-деспоти и севастократори,които управлявали обширни области от държавата,в които се намирали родовите им имения. Такива били – деспот Алексий Слав, управител на Родопската област; севастократор Александър и неговият син Калоян (Софийска област), Яков Светослав (Видинска обл.) и т.н.Освен господарската земя феодалното имение включвало имотите на зависимото население,които най-общо се наричали стаси.Част от селяните били собственици на своите имоти, могли да ги продават и предават по наследство,но само в рамките на феодално имение. Селяните били задължавани да плащат рента на господаря си за ползването на общинските земи.

Характерно явление за феодализма през 13-14 в. продължава да бъде феодалният имунитет (сбор от права на едри собственици да се разпореждат по свое усмотрение с подчиненото им селско население). Според дарствените грамоти манастирите получавали пълна власт над дарените им села-както в/у землищата,така и в/у хората. На царските служители от всякакъв ранг се забранявало да влизат във владенията на манастирите и да се месят в живота на подвластните им люде. Манастирите в лицето на своите игумени разполагали над селата и людете с пълен имунитет, т.е с пълна администр., съдебна и финансова власт. Така те станали истински феодали и властта им по нищо не отстъпвала на светските управници.

  1. Зависимо население – по време на Втората бълг.държава селячеството продължило да бъде основната част от обществото. В изворите за обозначени с общото название “люде“. Една част от тях се намирала в подчинение на централната власт, а друга-подвластна на светските и църковните феодали. В резултат на различията м/у едни и другите в имущественото и правното им положение изворите разграничават няколко категории селяни.
  • ПАРИЦИ – основна и най-многобройна група селячество-притежавали инвентар,добитък и земя,които могли да продават,наследяват или даряват,но за притежаването на които плащали рента на своя господар.
  • ПОПОВЯНИ – съотв.на визант, термин “клирици“ – по своя статус не се отлич.съществено от париците. Разлики-в начина на изпадането им във феодална зависимост.
  • ОТРОЦИ – не притежавали земя и най-често работели като слуги и ратаи в личния домен на феодала. В отделни случаи можело да получат земя, която да обработват с/у определени условия.
  • ТЕХНИТАРИ – занимавали се предимно с занаяти, поради което били освободени от някои феодални задължения.

3.През Втората бълг.държава нараснали градовете и се развило градското стопанство, а социално разслоение – заможен търговско-занаятчийски слой и градска беднота.

Феодална рента – отработъчна, натурална и парична;

  • отработъчна – характерът и формата се определялат съобразно нуждите на феодалния господар;
  • натурална – под формата на десятъци от различни селскостопански продукти – жито, ечемик, мляко, вино и др. – преобладаваща сред задълженията на зависимото население;
  • парична – все повече от данъците се заплащали с пари; сеченето на монети от почти всички владетели показва, че паричната рента все повече си пробивала път;“димнината“,който се вземал от всяка селска къща.